Населението на някогашното село Синджирлий (днес квартал Веригово, град Хисар) почита паметта на своите деди участници в Априлското въстание.
През 1966 г. по случай 90 годишнината от въстанието са поставени 20 паметни плочи, където са били домовете на синджирлийските съзаклятници, участници във въстанието. Това става по инициатива на учителя Кольо Богданов, тогава председател на местното читалище, след проучване на историческите факти.
За юбилейната годишнина по сценарий на Надя Дренска от Пловдив е направено възпроизвеждане на епизоди от подготовката и участието на синджирлийци във въстанието.
През 1970 г. в израз на признателност и преклонение пред подвига на героите е открит паметник на априлските въстаници. Автор е скулпторът Виктор Тодоров. Белокаменната фигура на въстаника е вдигнала с две ръце пред гърдите си своя меч, за да произнесе клетва за вярност към борбата за свобода.
По мой документален сценарий, през 1976 г, по случай 100 годишния юбилей на въстанието бе направена театрализована възстановка по надслов "Синджирлий въстана". Режисьор бе Стефан Колчев, тогава председател на читалището в гр. Хисар. Участници във възстановката бяха: Петър Маджев (в ролята на Панайот Волов), Петко Богданов (в ролята на Антон Билкин), Антон Иванов (в ролята на даскал Кольо поп Димитров), Пенчо Касабов (поп Димитър), Иван Топалов (поп Петко Стойнов), Драган Цъцаров (Стею Байрактаря), Петко Серкеджиев (поборникът Мушо Мушевски), Тоно Главчев (ковачът майстор Неделю) и много други въстаници, селяни, селянки, деца.
По този сценарий, който после обогатих и разширих, бяха направени възстановки на широката поляна край вериговското училище и през следващи юбилейни годишнини. Сменяха се някои от основните изпълнители, но винаги с масовото участие и ентусиазъм на населението от квартал Веригово.
През 1996 г. в съавторство с Кольо Богданов издадохме книгата "Вериговските априлци", документално белетристичен разказ за подвига и героизма на синджирлийските въстаници в борбата за освобождението от турско робство. Книгата е издание на община Хисар и на местния комитет "Васил Левски" в града.
Ето няколко кратки факти за героизма и трагедията на онези бунтовни дни.
През февруари 1876 г. в село Синджирлий пристига апостолът на 4-ти революционен окръг Панайот Волов, който се представя като Петър Ванков, търговец на гюлово масло.
Антон Билкин, председател на първия синджирлийски революционен комитет, основан от Васил Левски през 1869 г., събира вкъщи най-верните си другари. Пред евангелието и кръстосаните отгоре пищов и кама, те повтарят след Волов свещените думи на клетвата да останат верни до смърт на народното дело за освобождението на отечеството. Създаден е нов местен революционен комитет с председател Антон Билкин, секретар даскал Кольо поп Димитров и касиер поп Петко Стойнов.
В следващите февруарски дни Антон посвещава в святото дело още десетина съзаклятници. Започва подготовката за бунта. Купуват тайно барут и оръжие, леят куршуми и свиват фишеци, жените пекат сухари, пресукват върви за навущата, шият дрехи. Майстор Неделю кове и точи остри ножове. Купуват зелен и червен копринен плат и по терка (модела) на знамето на карловския комитет шият своето въстаническо знаме.
На 4-ти април, на връх Великден, Панайот Волов пристига в селото и съобщава на съзаклятниците, че най-късно до 13-ти април трябва да изпратят свой представител в Панагюрище, където представители на всички местни комитети ще решават въпроса за въстанието. Избират за представител на Синджирлий председателя на местния комитет Антон Билкин. Радостни и доволни от доверието на Волов според заръката му, изпращат още 14 души да участват в охраната на събранието.
След събранието проведено в местността Оборище, закътано в пазвите на Средногорието, оборищенските депутати се прибират в своите села, носейки вестта, че скоро, най-късно до 1-ви май, въстанието ще бъде обявено. Но още на 20-ти април в Копривщица пуква първата пушка. Минавайки през близките села, в Синджирлий пристига куриер с писмо от Тодор Каблешков, който призовава: "Ако вие братя сте били истински патриоти, то последвайте нашия пример". Бие черковната камбана, Синджирлий въстава.
На другия ден привечер цялото село, водено от Антон Билкин, начело с развятото от Стею Байрактаря знаме, след него въоръжени въстаници на коне, керван от коли с багаж, старци, жени и деца тръгват към Копривщица. Тя е определена за една от българските твърдини, където в дните на бунта трябва да се приютят жените, старците и децата.
На 23-ти април, когато по стария календар било Гергьовден, средногорската местност Дутова поляна керванът от синджирлийци, староновоселци и елешници е нападнат от башибозука. В първото сражение врагът е прогонен от въоръжените въстаници, които охраняват своите съселяни.
В Копривщица, в конната чета на Волов, се включват и синджирлийци. Пътят на четата е към карловските села, после бързат към Клисура, но тя е в пламъци, разсипана от башибозушките орди.
Въстанието е разгромено, селата са превърнати в пепелища. Заедно с апостола Волов една група, в която са и синджирлийски въстаници, потеглят на север през отрупаната с неочакван майски сняг Стара планина. Но бунтът е потушен навсякъде. В Троянския балкан загива от вражи куршум Антон Билкин. Двама от членовете на синджирлийския комитет даскал Кольо поп Димитров и Стею Байрактаря заедно със староновоселеца Ненчо Искров Налбантина са заловени малко преди да преминат Дунава. Изпратени са в пловдивски затвор, а после на заточение. Стею Байрактаря, който носи знамето скрито, увито около кръста си, успява преди залавянето да го предаде на един овчар за да не попадне у турците.
След потушаване на въстанието е убит стария поп Димитър Цончев. Секретарят на синджирлийския комитет поп Петко Стойнов се укрива известно време, но е предаден и обесен на моста на река Марица в Пловдив. Сред изпратените на заточение в Диарбекир и остров Крит са и 12 синджирлийски поборници.
Жените, старците и децата гладни, изпокъсани, преживели много мъка и страдание, се връщат в Синджирлий, но всичко - 200 къщи, черквата и училището са опожарени и ограбени от башибозука. След Освобождението синджирлийските заточеници се прибират в родния край. Пристигат през месец май 1878 г. Близките гюлови градини са отрупани с ален цвят, ала селото е още в черни руини. Остава увереността, че скоро ще бъде възродено.
