ВЕРИГОВСКИТЕ АПРИЛЦИ (140 ГОДИНИ ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ 1876 г.)

Населението на някогашното село Синджирлий (днес квартал Веригово, град Хисар) почита паметта на своите деди участници в Априлското въстание.

През 1966 г. по случай 90 годишнината от въстанието са поставени 20 паметни плочи, където са били домовете на синджирлийските съзаклятници, участници във въстанието. Това става по инициатива на учителя Кольо Богданов, тогава председател на местното читалище, след проучване на историческите факти.

За юбилейната годишнина по сценарий на Надя Дренска от Пловдив е направено възпроизвеждане на епизоди от подготовката и участието на синджирлийци във въстанието.

През 1970 г. в израз на признателност и преклонение пред подвига на героите е открит паметник на априлските въстаници. Автор е скулпторът Виктор Тодоров. Белокаменната фигура на въстаника е вдигнала с две ръце пред гърдите си своя меч, за да произнесе клетва за вярност към борбата за свобода.

По мой документален сценарий, през 1976 г, по случай 100 годишния юбилей на въстанието бе направена театрализована възстановка по надслов "Синджирлий въстана". Режисьор бе Стефан Колчев, тогава председател на читалището в гр. Хисар. Участници във възстановката бяха: Петър Маджев (в ролята на Панайот Волов), Петко Богданов (в ролята на Антон Билкин), Антон Иванов (в ролята на даскал Кольо поп Димитров), Пенчо Касабов (поп Димитър), Иван Топалов (поп Петко Стойнов), Драган Цъцаров (Стею Байрактаря), Петко Серкеджиев (поборникът Мушо Мушевски), Тоно Главчев (ковачът майстор Неделю) и много други въстаници, селяни, селянки, деца.

По този сценарий, който после обогатих и разширих, бяха направени възстановки на широката поляна край вериговското училище и през следващи юбилейни годишнини. Сменяха се някои от основните изпълнители, но винаги с масовото участие и ентусиазъм на населението от квартал Веригово.

Предлагам снимки от въстановката през 1976 г, направени от стария хисарски фотограф Иван Рачев.

Заклеване на синджирлийските съзаклятници за вярност
в борбата за освобождение на отечеството

Подготовка на оръжие за въстанието

Конна чета повежда въстаналото село по пътя към Копривщица

През 1996 г. в съавторство с Кольо Богданов издадохме книгата "Вериговските априлци", документално белетристичен разказ за подвига и героизма на синджирлийските въстаници в борбата за освобождението от турско робство. Книгата е издание на община Хисар и на местния комитет "Васил Левски" в града.

Ето няколко кратки факти за героизма и трагедията на онези бунтовни дни.

През февруари 1876 г. в село Синджирлий пристига апостолът на 4-ти революционен окръг Панайот Волов, който се представя като Петър Ванков, търговец на гюлово масло.

Антон Билкин, председател на първия синджирлийски революционен комитет, основан от Васил Левски през 1869 г., събира вкъщи най-верните си другари. Пред евангелието и кръстосаните отгоре пищов и кама, те повтарят след Волов свещените думи на клетвата да останат верни до смърт на народното дело за освобождението на отечеството. Създаден е нов местен революционен комитет с председател Антон Билкин, секретар даскал Кольо поп Димитров и касиер поп Петко Стойнов.
В следващите февруарски дни Антон посвещава в святото дело още десетина съзаклятници. Започва подготовката за бунта. Купуват тайно барут и оръжие, леят куршуми и свиват фишеци, жените пекат сухари, пресукват върви за навущата, шият дрехи. Майстор Неделю кове и точи остри ножове. Купуват зелен и червен копринен плат и по терка (модела) на знамето на карловския комитет шият своето въстаническо знаме.
На 4-ти април, на връх Великден, Панайот Волов пристига в селото и съобщава на съзаклятниците, че най-късно до 13-ти април трябва да изпратят свой представител в Панагюрище, където представители на всички местни комитети ще решават въпроса за въстанието. Избират за представител на Синджирлий председателя на местния комитет Антон Билкин. Радостни и доволни от доверието на Волов според заръката му, изпращат още 14 души да участват в охраната на събранието.
След събранието проведено в местността Оборище, закътано в пазвите на Средногорието, оборищенските депутати се прибират в своите села, носейки вестта, че скоро, най-късно до 1-ви май, въстанието ще бъде обявено. Но още на 20-ти април в Копривщица пуква първата пушка. Минавайки през близките села, в Синджирлий пристига куриер с писмо от Тодор Каблешков, който призовава: "Ако вие братя сте били истински патриоти, то последвайте нашия пример". Бие черковната камбана, Синджирлий въстава.
На другия ден привечер цялото село, водено от Антон Билкин, начело с развятото от Стею Байрактаря знаме, след него въоръжени въстаници на коне, керван от коли с багаж, старци, жени и деца тръгват към Копривщица. Тя е определена за една от българските твърдини, където в дните на бунта трябва да се приютят жените, старците и децата.
На 23-ти април, когато по стария календар било Гергьовден, средногорската местност Дутова поляна керванът от синджирлийци, староновоселци и елешници е нападнат от башибозука. В първото сражение врагът е прогонен от въоръжените въстаници, които охраняват своите съселяни.

В Копривщица, в конната чета на Волов, се включват и синджирлийци. Пътят на четата е към карловските села, после бързат към Клисура, но тя е в пламъци, разсипана от башибозушките орди.

Въстанието е разгромено, селата са превърнати в пепелища. Заедно с апостола Волов една група, в която са и синджирлийски въстаници, потеглят на север през отрупаната с неочакван майски сняг Стара планина. Но бунтът е потушен навсякъде. В Троянския балкан загива от вражи куршум Антон Билкин. Двама от членовете на синджирлийския комитет даскал Кольо поп Димитров и Стею Байрактаря заедно със староновоселеца Ненчо Искров Налбантина са заловени малко преди да преминат Дунава. Изпратени са в пловдивски затвор, а после на заточение. Стею Байрактаря, който носи знамето скрито, увито около кръста си, успява преди залавянето да го предаде на един овчар за да не попадне у турците.
След потушаване на въстанието е убит стария поп Димитър Цончев. Секретарят на синджирлийския комитет поп Петко Стойнов се укрива известно време, но е предаден и обесен на моста на река Марица в Пловдив. Сред изпратените на заточение в Диарбекир и остров Крит са и 12 синджирлийски поборници.

Жените, старците и децата гладни, изпокъсани, преживели много мъка и страдание, се връщат в Синджирлий, но всичко - 200 къщи, черквата и училището са опожарени и ограбени от башибозука. След Освобождението синджирлийските заточеници се прибират в родния край. Пристигат през месец май 1878 г. Близките гюлови градини са отрупани с ален цвят, ала селото е още в черни руини. Остава увереността, че скоро ще бъде възродено.

ХИСАРСКА ИМПРЕСИЯ

Елисавета Багряна сред хисарски ученици

През 1976 г. в хисарското читалище "Ив. Вазов" поставят началото на оригинална летописна книга за творци на литературата, гостуващи в курорта. Елисавета Багряна е сред първите, които саморъчно написват думи на възхищение от Хисаря, а към тях и наскоро създаденото тук баладично стихотворение "Хисарска импресия" /отпечатано после в стихосбирката "Светлосенки", 1977 г./:

 

Обхождам пак хисарската стена

през тази ранна пролет.

Събуденият парк надига рамена

и грее с куполите златни

на цъфналите храсти

като катедрала.

Дори хилядолетната развалина

е жизнерадостно запяла

с птичи гласове.

Какъв атавистичен зов през вековете

несетно ме превзема.

Изтръпвам с мисълта, че хилядите птички,

които тук, в развалините,

сред хоросан и камъни

са се вгнездили

като в държава своя,

са може би душите

на онези хиляди и хиляди непознати

траки роби,

които с нечовешки труд, с последни сили

са крепости градили

за римлянина чужденец

и поробител.

Ръкопис на стихотворението "Хисарска импресия" от Елисавета Багряна

... Когато в пролетен ден минавам край крепостта, заслушан в птиците, които на облаци излитат и долитат, се сещам за поетичната образност на Елисавета Багряна, спомням си как съм я виждал да се разхожда край древната стена по алеята в парка, мълчалива, вглъбена и замислена. Сътворявайки своята "Хисарска импресия", тя я бе завършила с философския размисъл:

Природата и времето не се боят

от най-непримиримите контрасти

и сплавят ги в хармония

за нас непостижима.

/Из книгата ми "Отдих и творчество в Хисаря. Срещи и интервюта с писатели - приятели на Хисаря" (2004)/

Хисарска импресия

ДЪЩЕРЯТА НА ИМПЕРАТОР ДИОКЛЕЦИАН

Дъщерята на римския император Диоклециан (284-305 г.) е посещавала града край топлите извори, който носел името на баща ѝ.

Интересна, с трагичен край е нейната съдба.

Диоклециан и жена му Приска имали дъщеря Валерия. В деветата година от своето управление той я омъжил за Максимиан Галери, който тогава бил провъзгласен за цезар. Това станало в същата тази година, когато селището край топлите извори получило статут на град и било наречено Диоклецианопол (днешният Хисар).

Император Диоклециан (284-305)

Резиденцията на Галери, като цезар, била в град Сирмий, стара крепост в римската провинция Долна Панония. За там заминала и съпругата му, младата и красива императорска дъщеря. Двамата нямали деца, но тя осиновила и се грижела за незаконния му син Кандидиан. Според едно предание Валерия идвала в Диоклецианопол, където водата на един от изворите с божията помощ помага на бездетните жени. Тя и майка ѝ били приели тайно христовата вяра и се налагало по принуда да принасят жертвените дарове пред бог Аполон, на когото римляните били посветили изградената при извора баня. После тайно отправяла молитви към Исус да ѝ прости за проявеното малодушие, заричайки се да проявява твърдост, да не се прекланя повече пред езически идоли. Казват, че поради туй раздвоение, макар да се къпала в целебната вода, не получила изцеление.

На тежки изпитания бил подложен съпружеският живот на Валерия с Максимиан Галери, който бил голям враг на християните. Според летописците под негов натиск император Диоклециан издал едикт за тяхното масово преследване, за разрушаване на християнските черкви, изгаряне на книгите им и смъртно наказание за тези, които не се откажат от вярата си. Диоклециан почитал традиционната римска религия, носил прозвището Йовий, което означава произхождащ от Юпитер и макар че бил човек търпим и не изпитвал лична ненавист към християните, ги преследвал по политически причини, за да заздрави империята. Галери обаче ги мразел жестоко, направо безчинствал при тяхното преследване. Християнският писател Лактанций е оставил за него едно мрачно описание: "Имал нрав див и суров. Бил висок и изключително дебел, с глас, с жестове и с целия си външен вид вдъхвал страх и ужас. Дори близките му се страхували от него."

Максимиан Галери и съпругата му Валерия

По време на гонението на християните. Валерия и майка ѝ Приска изпитвали големи мъки и душевни страдания. За да избягнат смъртното наказание били принудени да се прекланят и пренасят жертви на римските божества.

Когато след 20 години управление Диоклециан се оттеглил от властта, Максимиан Галери получил титлата август и се преместил в неговата резиденция в Никомедия на брега на Пропонтида. Случило се, че в края на дните си заболял от неизлечима болест и навярно търсейки опрощение за греховете си, под влиянието съпругата си Валерия, която постоянно била покрай него, издал официален указ за религиозна търпимост. С него се давало право на християните да изповядват свободно своята религия, като уважават съществуващите закони. Ала само месец след издаването на указа Галери починал и скоро след това гоненията срещу християните се възобновили.

Името на Максимиан Галери, когото християнските летописци, може би с известно пристрастие, описват само с тъмни краски, е свързано със строителството на Диоклецианопол. Латинският тухлен надпис в зида на Момина баня показва, че е градена когато той и Лициний са били императори. В омайните води на тази баня, чиято слава се разнася из Римската империя, идвала да се къпе и съпругата на императора, диоклециановата дъщеря Валерия.

След смъртта на Галери за нея настъпили тежки времена. Неговият племенник Максимиан Даза, който бил цезар, станал август и управлявал Египет и Сирия. Привлечен от красотата и богатството на Валерия, поискал да се ожени за нея и се развел с жена си. Валерия обаче му отказала и той конфискувал имуществото ѝ, подложил на изтезание близките ѝ, заловил я заедно с майка ѝ и ги поставил под стража в малко сирийско селце. Тя не склонявала да изпълни волята му и стражата ги местила от едно на друго място из затънтените краища на Сирия. Диоклециан, след оттеглянето си от властта, прекарвал спокойно дните си в имението си на Адриатическия бряг в град Солона. Оттам отправял молби да му върнат жената и дъщерята, но бил вече обикновен гражданин и не му обръщали внимание.

Когато подир две години Максимиан Даза умрял, Валерия и майка ѝ Приска избягали при император Лициний в резиденцията му в Никомедия. Той ги посрещнал отначало добре, но опасявайки се от осиновения Кандидиан като наследник на Галери, наредил да го убият. Валерия и майка ѝ успели да избягат от двореца и в продължение на 15 месеца странствали, преоблечени в плебейски дрехи, криейки се от хората на Лициний. Остава тайна къде са прекарали тези месеци, но едва ли в своето странстване са минали оттук, където в Диоклецианопол мнозина можело да ги познаят. Сигурно са отсядали из тракийските селища по Егейския бряг. Уловили ги в Тесалоника и по нареждане на Лициний ги обезглавили и хвърлили труповете им в морето. Тъй приключил трагично животът на диоклециановата дъщеря и на нейната майка. Самият Диоклециан повече от година преди това вече бил умрял в имението си.

(Из книгата ми "Съкровището - повест за древния Хисар", 2006 г.)

КОПРИНЕНОТО ДЪРВО

Много години в парка в центъра на Хисар до белокаменната колонада имаше голямо дърво с широка, разперена като чадър корона. От юни до септември се отрупваше с красиви бяло-розови като нежни метлици съцветия, съставени от дългите розиви тичинки на цветовете.

Това беше албиция (по-точно юлибрисинова албиция), на която казват копринено дърво. Интересно е обяснението за научното ѝ название -  албиция юлибрисин. Първата част идва от името на италианския благородник Филипо Албиций, който през 1740 г. я пренесъл от Константинопол във Франция. Втората част (юлибрисин) е от изкривената персийска реч (гюл-ибришим), което означава копринен цвят. В някои държави я наричат копринена акация, копринено дърво. Казват ѝ още "спящо дърво", защото дългите двуперести листа в горещо време се затварят през нощта, подобно на листата на мимозата. Не ми се е случвало да видя дали в топлите летни нощи дървото край колонадата заспиваше и кога се събуждаше рано сутрин. Но когато минавах оттам денем забелязвах как някои от дошлите да пият минерална вода се спират да се полюбуват на цъфналата албиция. Други си правеха край нея снимки за спомен.

Сестра ми с внучето си Благовест пред старата,
несъществуваща вече албиция край колонадата, 2004 г.

Старото дърво обаче вече го няма. За жалост дебелото му стебло нещо се бе повредило, загнило и се наложи градинарите да го отрежат. До същото място засадиха нова албиция. Разперила е вече млади клони и започнала да цъфти.

Албиции има и в други хисарски паркови, а и в някои частни дворове. Голямо е красивото дърво край балнеохотел "Аугуста".

Лете, разхождайки се из зеления Хисар сред другите екзотични паркови дървета можете да видите и албиции, отрупани с копринено-меки ярки цветове.

ИНДИЙСКИ ЛЮЛЯК

В градинката срещу нашия жилищен блок има красив декоративен
храст. Щом се разлисти през пролетта е ярко зелен. През лятото се отрупва с големи кичести съцветия с едри розови цветове. През есента, когато прецъфти, също има екзотична красота, защото зелените му листа придобиват тъмночервена пурпурна окраска.

В късна есен с тъмночервени листа

Градинарите го наричат
индийски люляк. Научното му название е - лагерстремия индика. Наречено е на името на шведския търговец Магнус Лагерстрем приятел на известния учен Карл Линей. Връщайки се от далечно пътешествие през 1747 г. търговецът пренесъл този красив екзотичен храст от югоизточна Азия, оставяйки семена ли, резнеци ли за засаждане в някои европейски пристанищни градове по Средиземноморието.

Яркочервен индийски люляк

Навярно малцина знаят тази история, но и хисарчани, и гости се възхищават на растящите в курорта индийски люляци. В двора на хисарската черква "Свети Пантелеймон" има храст с яркочервени цветове.

Лилави са цветовете на малка лагерстремия в един частен двор в центъра на Хисар.

Голям и широкоразклонен храст е индийският люляк от южната страна на хисарското читалище. То е от няколко корена и е трицветен - отгоре е тъмно и светло розов, а отдолу е с бели цветове. Ето няколко снимки, направени от сестра ми Павлина Кънчева.

Храст с трицветна лагерстремия

Бяла лагерстремия

ДОЛИУМИТЕ

В годините на моето детство видях един от големите антични глинени съдове в градината пред хисарския извор "Момина баня". Наклонен напред, с дъно вкопано в земята, децата обикаляха любопитно около него, качваха се отгоре, възсядаха го. Услужлив фотограф предлагаше да направи снимки за спомен. Възрастните казваха, че това е голяма стара делва, но не обясняваха колко е стара. Много години по-късно, когато започнах да се интересувам от древната история, разбрах, че се нарича долиум и е от римската епоха, от преди повече от 16 века.

Долиумите впечатляват със своята големина и със специфичната си форма - яйцевидно тяло, остро дъно и широко устие, високи са до метър и половина, а може би и повече. Употребявани били за съхранение на вода или зърнени храни и други продукти.

Долиумът, който някога стоеше в парка край Момина баня

Могат да се посочат любопитни факти за откриване на напълно запазени долиуми или фрагменти от тях при разкопки в Хисар. Голям глинен долиум бил намерен сред развалините на римската баня при горещия извор "Топлица". В него събирали студена вода за пиене и разхлаждане. Тя била докарвана чрез зидан водопровод от намиращото се само на четиридесетина метра студено изворче, което се изтичало от пукнатините на гранитна скала.

При проучване на останките от античен склад за храни, който се намирал в югоизточната част на Диоклецианопол близо до римските казарми, били открити долните части на осем долиума за зърнени храни. Вероятно складът е обслужвал войниците от градския гарнизон.

Два добре запазени долиума, до половината заровени в земята били открити сред развалините на голямата диоклецианополска жилищна сграда на високия бряг на Банското дере, близо до южната крепостна стена. Те били във вътрешния двор с колонада. Сградата била разрушена в средата на V в. при нападението на хуните, но случило се долиумите да оцелеят.

В една от кулите на северната крепостна стена археолозите попаднали на глинен долиум, вкопан в земята. Когато повдигнали капака се оказало, че е празен, но сигурно е бил използван някога за съхраняване на вода или хранителни продукти за защитниците на крепостта...

Когато отидете в Хисарския археологически музей, макар че има и други, по-интересни експонати, спрете се и пред няколкото големи глинени долиума изложени навън. Как ли ги е изработвал древният майстор грънчар? Колко ли вода побират или зърно, един тон или повече? До тях има ръчни каменни мелници - хромели, с които някога смилали зърното, съхранявано в долиумите. Но това е друга история.

ШАХМАТ С ЖИВИ ФИГУРИ

По време на традиционния празник на града "Хисар - древен и млад" някога сред спортните прояви бе и шахматният сеанс под колонадата на гостуващ шахмайстор за едновременна игра на двадесетина дъски срещу желаещи хисарчани и курортисти.

В празничните дни през 1973-та година за любителите на шахмата бе представен и един интересен спектакъл - шахмат с живи фигури.

На шахматното поле на сцената на летния театър се срещнаха двете "войски" - тракийската и римската. Сред редица трудни ходове, проявявайки храброст и саможертва, траките извоюваха победа.

Снимка от този спектакъл, на която се вижда и хисарският ученически фанфарен оркестър. С фанфарни сигнали и подходящи мелодии те озвучаваха шахматната битка.