ИЗВОР (ВТОРИ ХИСАРСКИ ЛИТЕРАТУРЕН СБОРНИК)

На 8-ми юни в Читалище "Иван Вазов" Хисар, бе организирано мултимедийно представяне на новоизлезлия втори хисарски литературен сборник "Извор". Той е издаден с финансовата подкрепа на община Хисар. Съставители са библиотекарките Янка Стойнова и Дарина Милева. Публикувани са литературни творби от 24 автори, членове на литературния клуб "Извор" към Читалището. Илюстрациите са осигурени със съдействието на групата на хисарските художници. Кориците са цветни, а вътре са отпечатани черно-бели снимки на картини.

Сред гостите на премиерата бяха зам.-кметът на Хисар - Тони Илиева и председателят на общинския съвет Гатьо Султанов. Някои от присъстващите автори прочетоха свои творби от сборника. Зам.-кметът Тони Илиева приветства авторите и съставителите. Поднесени им бяха цветя. В сборника са публикувани три мои кратки разказа, а сред илюстрациите са черно-бели снимки на десет мои картини с хисарска тематика.

ЗЕЛЕНАТА ПТИЦА (ХИСАРСКИ РАЗКАЗИ И ИСТОРИИ)

Библиотеката при НЧ "Иван Вазов" Хисар организира на 19-ти май среща-разговор за представяне на новата ми книга "Зелената птица" (Хисарски разкази и истории). Присъстваха над 40 хисарчани. Сред гостите бяха Тони Илиева - зам.-кмет на община Хисар и Людмила Михайлова - началник отдел в общината. Слово произнесе библиотекарката Янка Стойнова.

Благодарих на всички присъстващи на срещата за проявения интерес и изказаните добри думи за книгата. Споделих стремежа си да разкажа занимателно любопитни истории за някогашния Хисар. Проучванията, които съм направил разкриват непознати за мнозина факти за Хисар, свързани с Освобождението (1878) и Съединението (1885), данни за първите документални кино-кадри за курорта, за загадките на някои хисарски минерални бани.

По традиция подарих на присъстващите новата ми книга с автограф. Ето и няколко снимки от срещата, направени от сестра ми Павлина Кънчева:

ВЕРИГОВО - ВЪЗСТАНОВКА НА ЕПИЗОДИ ОТ ПОДГОТОВКАТА И ОБЯВЯВАНЕТО НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

На 30-ти април вечерта на поляната край вериговското училище бе отбелязана 140 годишнината от Априлското въстание.

Община Хисар, читалище "Антон Билкин" и ОУ "Климент Охридски" с участието на сдружение "Хайдути" и на местния комитет "Васил Левски" организираха по мой сценарий възстановка на епизоди от подготовката и обявяването на въстанието в бунтовното село Синджирлий (днес квартал Веригово в град Хисар).

Населението от квартала се включи масово в театрализованата възстановка, припомняща бунтовните дни на април 1876 г., подвига на героите поборници пред които потомците се прекланят.

Ето няколко снимки, направени от сестра ми Павлина Кънчева:

Заклеването на поборниците

Подготовка на оръжие за въстанието

И жените се включиха в подготовката

Апостолът Панайот Волов съобщава, че
трябва да изпратят делегат на събранието в Оборище
и още 15 души за охрана на събранието

ЛЕЙДИ СТРАНГФОРД

При потушаването на Априлското въстание 1876 г. село Синджирлий (днес квартал Веригово в гр. Хисар) е опожарено и разграбено от башибозука. Някои въстаници са убити, други са хвърлени в затвора, изпратени на далечно заточение. Когато старците, жените и децата се прибират в селото заварват своите домове в руини. В тези тежки дни за българския народ английската общественичка и благодетелка лейди Емили Странгфорд оказва голяма помощ на редица пострадали и разрушени при потушаване на въстанието селища сред които е и Синджирлий. Синджирлийци получават 100 палатки за да се подслонят, много дрехи и други.
На мястото, където е била къщата, в която е живяла лейди Странгфорд при посещението си в Синджирлий е поставена паметна плоча.

В знак на признателност гаровият хисарски площад е наречен на нейно име. През 1997 г. в градинката на площада бе открит барелеф на лейди Странгфорд (автор на скулптурата Виктор Тодоров). На мраморната плоча под барелефа са изписани няколко стиха от стихотворението на Иван Вазов "На леди Странгфорд" от стихосбирката му "Тъгите на България", отпечатана през 1877 г. в Букурещ.

ВЕРИГОВСКИТЕ АПРИЛЦИ (140 ГОДИНИ ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ 1876 г.)

Населението на някогашното село Синджирлий (днес квартал Веригово, град Хисар) почита паметта на своите деди участници в Априлското въстание.

През 1966 г. по случай 90 годишнината от въстанието са поставени 20 паметни плочи, където са били домовете на синджирлийските съзаклятници, участници във въстанието. Това става по инициатива на учителя Кольо Богданов, тогава председател на местното читалище, след проучване на историческите факти.

За юбилейната годишнина по сценарий на Надя Дренска от Пловдив е направено възпроизвеждане на епизоди от подготовката и участието на синджирлийци във въстанието.

През 1970 г. в израз на признателност и преклонение пред подвига на героите е открит паметник на априлските въстаници. Автор е скулпторът Виктор Тодоров. Белокаменната фигура на въстаника е вдигнала с две ръце пред гърдите си своя меч, за да произнесе клетва за вярност към борбата за свобода.

По мой документален сценарий, през 1976 г, по случай 100 годишния юбилей на въстанието бе направена театрализована възстановка по надслов "Синджирлий въстана". Режисьор бе Стефан Колчев, тогава председател на читалището в гр. Хисар. Участници във възстановката бяха: Петър Маджев (в ролята на Панайот Волов), Петко Богданов (в ролята на Антон Билкин), Антон Иванов (в ролята на даскал Кольо поп Димитров), Пенчо Касабов (поп Димитър), Иван Топалов (поп Петко Стойнов), Драган Цъцаров (Стею Байрактаря), Петко Серкеджиев (поборникът Мушо Мушевски), Тоно Главчев (ковачът майстор Неделю) и много други въстаници, селяни, селянки, деца.

По този сценарий, който после обогатих и разширих, бяха направени възстановки на широката поляна край вериговското училище и през следващи юбилейни годишнини. Сменяха се някои от основните изпълнители, но винаги с масовото участие и ентусиазъм на населението от квартал Веригово.

Предлагам снимки от въстановката през 1976 г, направени от стария хисарски фотограф Иван Рачев.

Заклеване на синджирлийските съзаклятници за вярност
в борбата за освобождение на отечеството

Подготовка на оръжие за въстанието

Конна чета повежда въстаналото село по пътя към Копривщица

През 1996 г. в съавторство с Кольо Богданов издадохме книгата "Вериговските априлци", документално белетристичен разказ за подвига и героизма на синджирлийските въстаници в борбата за освобождението от турско робство. Книгата е издание на община Хисар и на местния комитет "Васил Левски" в града.

Ето няколко кратки факти за героизма и трагедията на онези бунтовни дни.

През февруари 1876 г. в село Синджирлий пристига апостолът на 4-ти революционен окръг Панайот Волов, който се представя като Петър Ванков, търговец на гюлово масло.

Антон Билкин, председател на първия синджирлийски революционен комитет, основан от Васил Левски през 1869 г., събира вкъщи най-верните си другари. Пред евангелието и кръстосаните отгоре пищов и кама, те повтарят след Волов свещените думи на клетвата да останат верни до смърт на народното дело за освобождението на отечеството. Създаден е нов местен революционен комитет с председател Антон Билкин, секретар даскал Кольо поп Димитров и касиер поп Петко Стойнов.
В следващите февруарски дни Антон посвещава в святото дело още десетина съзаклятници. Започва подготовката за бунта. Купуват тайно барут и оръжие, леят куршуми и свиват фишеци, жените пекат сухари, пресукват върви за навущата, шият дрехи. Майстор Неделю кове и точи остри ножове. Купуват зелен и червен копринен плат и по терка (модела) на знамето на карловския комитет шият своето въстаническо знаме.
На 4-ти април, на връх Великден, Панайот Волов пристига в селото и съобщава на съзаклятниците, че най-късно до 13-ти април трябва да изпратят свой представител в Панагюрище, където представители на всички местни комитети ще решават въпроса за въстанието. Избират за представител на Синджирлий председателя на местния комитет Антон Билкин. Радостни и доволни от доверието на Волов според заръката му, изпращат още 14 души да участват в охраната на събранието.
След събранието проведено в местността Оборище, закътано в пазвите на Средногорието, оборищенските депутати се прибират в своите села, носейки вестта, че скоро, най-късно до 1-ви май, въстанието ще бъде обявено. Но още на 20-ти април в Копривщица пуква първата пушка. Минавайки през близките села, в Синджирлий пристига куриер с писмо от Тодор Каблешков, който призовава: "Ако вие братя сте били истински патриоти, то последвайте нашия пример". Бие черковната камбана, Синджирлий въстава.
На другия ден привечер цялото село, водено от Антон Билкин, начело с развятото от Стею Байрактаря знаме, след него въоръжени въстаници на коне, керван от коли с багаж, старци, жени и деца тръгват към Копривщица. Тя е определена за една от българските твърдини, където в дните на бунта трябва да се приютят жените, старците и децата.
На 23-ти април, когато по стария календар било Гергьовден, средногорската местност Дутова поляна керванът от синджирлийци, староновоселци и елешници е нападнат от башибозука. В първото сражение врагът е прогонен от въоръжените въстаници, които охраняват своите съселяни.

В Копривщица, в конната чета на Волов, се включват и синджирлийци. Пътят на четата е към карловските села, после бързат към Клисура, но тя е в пламъци, разсипана от башибозушките орди.

Въстанието е разгромено, селата са превърнати в пепелища. Заедно с апостола Волов една група, в която са и синджирлийски въстаници, потеглят на север през отрупаната с неочакван майски сняг Стара планина. Но бунтът е потушен навсякъде. В Троянския балкан загива от вражи куршум Антон Билкин. Двама от членовете на синджирлийския комитет даскал Кольо поп Димитров и Стею Байрактаря заедно със староновоселеца Ненчо Искров Налбантина са заловени малко преди да преминат Дунава. Изпратени са в пловдивски затвор, а после на заточение. Стею Байрактаря, който носи знамето скрито, увито около кръста си, успява преди залавянето да го предаде на един овчар за да не попадне у турците.
След потушаване на въстанието е убит стария поп Димитър Цончев. Секретарят на синджирлийския комитет поп Петко Стойнов се укрива известно време, но е предаден и обесен на моста на река Марица в Пловдив. Сред изпратените на заточение в Диарбекир и остров Крит са и 12 синджирлийски поборници.

Жените, старците и децата гладни, изпокъсани, преживели много мъка и страдание, се връщат в Синджирлий, но всичко - 200 къщи, черквата и училището са опожарени и ограбени от башибозука. След Освобождението синджирлийските заточеници се прибират в родния край. Пристигат през месец май 1878 г. Близките гюлови градини са отрупани с ален цвят, ала селото е още в черни руини. Остава увереността, че скоро ще бъде възродено.

ХИСАРСКА ИМПРЕСИЯ

Елисавета Багряна сред хисарски ученици

През 1976 г. в хисарското читалище "Ив. Вазов" поставят началото на оригинална летописна книга за творци на литературата, гостуващи в курорта. Елисавета Багряна е сред първите, които саморъчно написват думи на възхищение от Хисаря, а към тях и наскоро създаденото тук баладично стихотворение "Хисарска импресия" /отпечатано после в стихосбирката "Светлосенки", 1977 г./:

 

Обхождам пак хисарската стена

през тази ранна пролет.

Събуденият парк надига рамена

и грее с куполите златни

на цъфналите храсти

като катедрала.

Дори хилядолетната развалина

е жизнерадостно запяла

с птичи гласове.

Какъв атавистичен зов през вековете

несетно ме превзема.

Изтръпвам с мисълта, че хилядите птички,

които тук, в развалините,

сред хоросан и камъни

са се вгнездили

като в държава своя,

са може би душите

на онези хиляди и хиляди непознати

траки роби,

които с нечовешки труд, с последни сили

са крепости градили

за римлянина чужденец

и поробител.

Ръкопис на стихотворението "Хисарска импресия" от Елисавета Багряна

... Когато в пролетен ден минавам край крепостта, заслушан в птиците, които на облаци излитат и долитат, се сещам за поетичната образност на Елисавета Багряна, спомням си как съм я виждал да се разхожда край древната стена по алеята в парка, мълчалива, вглъбена и замислена. Сътворявайки своята "Хисарска импресия", тя я бе завършила с философския размисъл:

Природата и времето не се боят

от най-непримиримите контрасти

и сплавят ги в хармония

за нас непостижима.

/Из книгата ми "Отдих и творчество в Хисаря. Срещи и интервюта с писатели - приятели на Хисаря" (2004)/

Хисарска импресия

ДЪЩЕРЯТА НА ИМПЕРАТОР ДИОКЛЕЦИАН

Дъщерята на римския император Диоклециан (284-305 г.) е посещавала града край топлите извори, който носел името на баща ѝ.

Интересна, с трагичен край е нейната съдба.

Диоклециан и жена му Приска имали дъщеря Валерия. В деветата година от своето управление той я омъжил за Максимиан Галери, който тогава бил провъзгласен за цезар. Това станало в същата тази година, когато селището край топлите извори получило статут на град и било наречено Диоклецианопол (днешният Хисар).

Император Диоклециан (284-305)

Резиденцията на Галери, като цезар, била в град Сирмий, стара крепост в римската провинция Долна Панония. За там заминала и съпругата му, младата и красива императорска дъщеря. Двамата нямали деца, но тя осиновила и се грижела за незаконния му син Кандидиан. Според едно предание Валерия идвала в Диоклецианопол, където водата на един от изворите с божията помощ помага на бездетните жени. Тя и майка ѝ били приели тайно христовата вяра и се налагало по принуда да принасят жертвените дарове пред бог Аполон, на когото римляните били посветили изградената при извора баня. После тайно отправяла молитви към Исус да ѝ прости за проявеното малодушие, заричайки се да проявява твърдост, да не се прекланя повече пред езически идоли. Казват, че поради туй раздвоение, макар да се къпала в целебната вода, не получила изцеление.

На тежки изпитания бил подложен съпружеският живот на Валерия с Максимиан Галери, който бил голям враг на християните. Според летописците под негов натиск император Диоклециан издал едикт за тяхното масово преследване, за разрушаване на християнските черкви, изгаряне на книгите им и смъртно наказание за тези, които не се откажат от вярата си. Диоклециан почитал традиционната римска религия, носил прозвището Йовий, което означава произхождащ от Юпитер и макар че бил човек търпим и не изпитвал лична ненавист към християните, ги преследвал по политически причини, за да заздрави империята. Галери обаче ги мразел жестоко, направо безчинствал при тяхното преследване. Християнският писател Лактанций е оставил за него едно мрачно описание: "Имал нрав див и суров. Бил висок и изключително дебел, с глас, с жестове и с целия си външен вид вдъхвал страх и ужас. Дори близките му се страхували от него."

Максимиан Галери и съпругата му Валерия

По време на гонението на християните. Валерия и майка ѝ Приска изпитвали големи мъки и душевни страдания. За да избягнат смъртното наказание били принудени да се прекланят и пренасят жертви на римските божества.

Когато след 20 години управление Диоклециан се оттеглил от властта, Максимиан Галери получил титлата август и се преместил в неговата резиденция в Никомедия на брега на Пропонтида. Случило се, че в края на дните си заболял от неизлечима болест и навярно търсейки опрощение за греховете си, под влиянието съпругата си Валерия, която постоянно била покрай него, издал официален указ за религиозна търпимост. С него се давало право на християните да изповядват свободно своята религия, като уважават съществуващите закони. Ала само месец след издаването на указа Галери починал и скоро след това гоненията срещу християните се възобновили.

Името на Максимиан Галери, когото християнските летописци, може би с известно пристрастие, описват само с тъмни краски, е свързано със строителството на Диоклецианопол. Латинският тухлен надпис в зида на Момина баня показва, че е градена когато той и Лициний са били императори. В омайните води на тази баня, чиято слава се разнася из Римската империя, идвала да се къпе и съпругата на императора, диоклециановата дъщеря Валерия.

След смъртта на Галери за нея настъпили тежки времена. Неговият племенник Максимиан Даза, който бил цезар, станал август и управлявал Египет и Сирия. Привлечен от красотата и богатството на Валерия, поискал да се ожени за нея и се развел с жена си. Валерия обаче му отказала и той конфискувал имуществото ѝ, подложил на изтезание близките ѝ, заловил я заедно с майка ѝ и ги поставил под стража в малко сирийско селце. Тя не склонявала да изпълни волята му и стражата ги местила от едно на друго място из затънтените краища на Сирия. Диоклециан, след оттеглянето си от властта, прекарвал спокойно дните си в имението си на Адриатическия бряг в град Солона. Оттам отправял молби да му върнат жената и дъщерята, но бил вече обикновен гражданин и не му обръщали внимание.

Когато подир две години Максимиан Даза умрял, Валерия и майка ѝ Приска избягали при император Лициний в резиденцията му в Никомедия. Той ги посрещнал отначало добре, но опасявайки се от осиновения Кандидиан като наследник на Галери, наредил да го убият. Валерия и майка ѝ успели да избягат от двореца и в продължение на 15 месеца странствали, преоблечени в плебейски дрехи, криейки се от хората на Лициний. Остава тайна къде са прекарали тези месеци, но едва ли в своето странстване са минали оттук, където в Диоклецианопол мнозина можело да ги познаят. Сигурно са отсядали из тракийските селища по Егейския бряг. Уловили ги в Тесалоника и по нареждане на Лициний ги обезглавили и хвърлили труповете им в морето. Тъй приключил трагично животът на диоклециановата дъщеря и на нейната майка. Самият Диоклециан повече от година преди това вече бил умрял в имението си.

(Из книгата ми "Съкровището - повест за древния Хисар", 2006 г.)

КОПРИНЕНОТО ДЪРВО

Много години в парка в центъра на Хисар до белокаменната колонада имаше голямо дърво с широка, разперена като чадър корона. От юни до септември се отрупваше с красиви бяло-розови като нежни метлици съцветия, съставени от дългите розиви тичинки на цветовете.

Това беше албиция (по-точно юлибрисинова албиция), на която казват копринено дърво. Интересно е обяснението за научното ѝ название -  албиция юлибрисин. Първата част идва от името на италианския благородник Филипо Албиций, който през 1740 г. я пренесъл от Константинопол във Франция. Втората част (юлибрисин) е от изкривената персийска реч (гюл-ибришим), което означава копринен цвят. В някои държави я наричат копринена акация, копринено дърво. Казват ѝ още "спящо дърво", защото дългите двуперести листа в горещо време се затварят през нощта, подобно на листата на мимозата. Не ми се е случвало да видя дали в топлите летни нощи дървото край колонадата заспиваше и кога се събуждаше рано сутрин. Но когато минавах оттам денем забелязвах как някои от дошлите да пият минерална вода се спират да се полюбуват на цъфналата албиция. Други си правеха край нея снимки за спомен.

Сестра ми с внучето си Благовест пред старата,
несъществуваща вече албиция край колонадата, 2004 г.

Старото дърво обаче вече го няма. За жалост дебелото му стебло нещо се бе повредило, загнило и се наложи градинарите да го отрежат. До същото място засадиха нова албиция. Разперила е вече млади клони и започнала да цъфти.

Албиции има и в други хисарски паркови, а и в някои частни дворове. Голямо е красивото дърво край балнеохотел "Аугуста".

Лете, разхождайки се из зеления Хисар сред другите екзотични паркови дървета можете да видите и албиции, отрупани с копринено-меки ярки цветове.

ИНДИЙСКИ ЛЮЛЯК

В градинката срещу нашия жилищен блок има красив декоративен
храст. Щом се разлисти през пролетта е ярко зелен. През лятото се отрупва с големи кичести съцветия с едри розови цветове. През есента, когато прецъфти, също има екзотична красота, защото зелените му листа придобиват тъмночервена пурпурна окраска.

В късна есен с тъмночервени листа

Градинарите го наричат
индийски люляк. Научното му название е - лагерстремия индика. Наречено е на името на шведския търговец Магнус Лагерстрем приятел на известния учен Карл Линей. Връщайки се от далечно пътешествие през 1747 г. търговецът пренесъл този красив екзотичен храст от югоизточна Азия, оставяйки семена ли, резнеци ли за засаждане в някои европейски пристанищни градове по Средиземноморието.

Яркочервен индийски люляк

Навярно малцина знаят тази история, но и хисарчани, и гости се възхищават на растящите в курорта индийски люляци. В двора на хисарската черква "Свети Пантелеймон" има храст с яркочервени цветове.

Лилави са цветовете на малка лагерстремия в един частен двор в центъра на Хисар.

Голям и широкоразклонен храст е индийският люляк от южната страна на хисарското читалище. То е от няколко корена и е трицветен - отгоре е тъмно и светло розов, а отдолу е с бели цветове. Ето няколко снимки, направени от сестра ми Павлина Кънчева.

Храст с трицветна лагерстремия

Бяла лагерстремия

ДОЛИУМИТЕ

В годините на моето детство видях един от големите антични глинени съдове в градината пред хисарския извор "Момина баня". Наклонен напред, с дъно вкопано в земята, децата обикаляха любопитно около него, качваха се отгоре, възсядаха го. Услужлив фотограф предлагаше да направи снимки за спомен. Възрастните казваха, че това е голяма стара делва, но не обясняваха колко е стара. Много години по-късно, когато започнах да се интересувам от древната история, разбрах, че се нарича долиум и е от римската епоха, от преди повече от 16 века.

Долиумите впечатляват със своята големина и със специфичната си форма - яйцевидно тяло, остро дъно и широко устие, високи са до метър и половина, а може би и повече. Употребявани били за съхранение на вода или зърнени храни и други продукти.

Долиумът, който някога стоеше в парка край Момина баня

Могат да се посочат любопитни факти за откриване на напълно запазени долиуми или фрагменти от тях при разкопки в Хисар. Голям глинен долиум бил намерен сред развалините на римската баня при горещия извор "Топлица". В него събирали студена вода за пиене и разхлаждане. Тя била докарвана чрез зидан водопровод от намиращото се само на четиридесетина метра студено изворче, което се изтичало от пукнатините на гранитна скала.

При проучване на останките от античен склад за храни, който се намирал в югоизточната част на Диоклецианопол близо до римските казарми, били открити долните части на осем долиума за зърнени храни. Вероятно складът е обслужвал войниците от градския гарнизон.

Два добре запазени долиума, до половината заровени в земята били открити сред развалините на голямата диоклецианополска жилищна сграда на високия бряг на Банското дере, близо до южната крепостна стена. Те били във вътрешния двор с колонада. Сградата била разрушена в средата на V в. при нападението на хуните, но случило се долиумите да оцелеят.

В една от кулите на северната крепостна стена археолозите попаднали на глинен долиум, вкопан в земята. Когато повдигнали капака се оказало, че е празен, но сигурно е бил използван някога за съхраняване на вода или хранителни продукти за защитниците на крепостта...

Когато отидете в Хисарския археологически музей, макар че има и други, по-интересни експонати, спрете се и пред няколкото големи глинени долиума изложени навън. Как ли ги е изработвал древният майстор грънчар? Колко ли вода побират или зърно, един тон или повече? До тях има ръчни каменни мелници - хромели, с които някога смилали зърното, съхранявано в долиумите. Но това е друга история.

ШАХМАТ С ЖИВИ ФИГУРИ

По време на традиционния празник на града "Хисар - древен и млад" някога сред спортните прояви бе и шахматният сеанс под колонадата на гостуващ шахмайстор за едновременна игра на двадесетина дъски срещу желаещи хисарчани и курортисти.

В празничните дни през 1973-та година за любителите на шахмата бе представен и един интересен спектакъл - шахмат с живи фигури.

На шахматното поле на сцената на летния театър се срещнаха двете "войски" - тракийската и римската. Сред редица трудни ходове, проявявайки храброст и саможертва, траките извоюваха победа.

Снимка от този спектакъл, на която се вижда и хисарският ученически фанфарен оркестър. С фанфарни сигнали и подходящи мелодии те озвучаваха шахматната битка.

ГРОЗДОКОМБАЙНИ

Тази есен чух по радиото реклама, че се предлагат за продажба нови, модерни гроздокомбайни, чуждестранно производство. Това ме подсети, че някога, през 70-те години на XX в., в лозята на Аграрно-промишления комплекс - Хисар работеха български гроздокомбайни, произведени в Карловския тракторен завод. За първи път през есента на 1973-та година бе изпробван такъв гроздокомбайн за прибиране на винени сортове в големия масив от широкоредови и високостъблени лозя край с. Старосел.

Гроздокомбайн в лозята край с. Старосел, 1973 г.

Като редактор във в-к "Хисарска заря", където работех тогава, бях отишъл да видя с любопитство как действа новата техника, как машина бере грозде. Гроздокомбайнът беше висок, прекрачваше лозовите редове. Отстрани, на две гумени транспортни ленти падаха чепки, зърна, листа. Вентилатор отвяваше листата, а гроздето се изсипваше отзад в големи метални корита, наричани шарапани, които камиони откарваха във "Винпром".

Закупени бяха още 10 гроздокомбайна, които отначало работеха на различни места в лозята на агрокомплекса. За да се подобри организацията на работа, през 1975-та от единайсетте комбайна бе създадена първата в окръга, а може би и в страната, комплексна бригада за механизирано прибиране на гроздето.

В ежедневното съревнование групите от комбайнер, помощник комбайнер и тракторист се стремяха към набиране на повече грозде и по-малко загуби при беритбата. Проблем беше, че лесно се чупеха вибриращите пръчки на гроздокомбайните, а подмяната им отнемаше доста време.

През 1977-ма година на лозовия масив край с. Паничери се проведе национално съвещание за обмяна на опита на АПК - Хисар по организацията и заплащането при прибиране на грозде с гроздокомбайни.

Интересното бе още, че в агрокомплекса бе намерено техническо решение за увеличаване използването на комбайните и през други сезони, а не само през гроздобера. Някои от тях с монтирането на големи резервоари с вместимост 2500 л. се приспособяваха във високо производителни пръскачи при широкоредовите лозя...

Гроздокомбайни в лозовия масив край с. Паничери, 1977 г.

 

Всичко това беше отдавна. Навярно рядко някой си спомня за работата на гроздокомбайните в лозята на Хисарския район. Ето две снимки, отпечатани някога на страниците на в-к "Хисарска заря", които напомнят за тях.

МАШИНИ ЗА БРАНЕ НА СИНИ СЛИВИ

В края на 60-те и началото на 70-те години на XX век в Държавно замеделско стопанство (ДЗС)-Хисар имаше над 2000 дка сини сливи. В прибирането на реколтата, част от която се изнасяше с вагони за чужбина, участваха и бригади от работници и служители от други предприятия, ученици от хисарските училища. Направени бяха и опити за прилагане на машинно бране на плодове.

През 1968-ма година в градините на село Веригово бе изпробвана машина за бране на сливи, предоставена от Лозаро-овощарския институт в Пловдив. Любопитно бе да се види как на принципа на вибрацията узрелите плодове падаха на брезентова платформа отдолу, придвижвана на колела, а жени от звеното бързо ги нареждаха в касетките. Няколко години подобни машини работеха в градините на стопанството. През 1972-ра година на базата на този образец младежки колектив от ремонтното предприятие на АПК-Хисар направи редица подобрения за повишаване на ефективността на работата. Обслужването бе от двама души. Придвижването на машината ставаше с трактор. Трактористът разгръщаше под дървото брезентова платформа, която го обгръщаше като обърнат нагоре чадър. Един оператор насочваше дълга стрелка, която без да наранява стъблото, го караше да вибрира и плодовете падаха на брезента, а оттам по транспортьор се изсипваха в контейнер. Спестяваше се много време и работна ръка. Мисля, че набраните с машина плодове се изпращаха за промишлена преработка.

Експериментът с машинното бране на сини сливи продължи още няколко години, но поради технологични или други причини не успя да се наложи в практиката на стопанството.

Снимка, отпечатана някога във в-к "Хисарска заря", показва бране на сини сливи с машина през есента на 1972-ра година.

С ЛОДКИ ПО РЕКА ДУНАВ

Някога години наред се провеждаха водни походи през пролетта по река Марица, а през лятото по река Дунав, организирани от клуба по воден туризъм към туристическо дружество "Орела" гр. Хисар. Председателят на дружеството Енчо Енчев бе публикувал редица материали за тях в общинския вестник "Хисарска заря".

Като прелиствам и препрочитам старите броеве на вестника ще отбележа няколко интересни момента от тези туристически инициативи.

Началото на водните походи на хисарчани по Дунав е през лятото на 1977-ма година, когато група хисарски средношколци с построения от тях сал се спускат в плаване по реката. След това водните походи се организират с лодки.

В една дописка във вестник "Хисарска заря" от лятото на 1983-та година (бр. 377) са посочени интересни факти от шестия традиционен воден поход. Той е гребно-ветроходен с шест лодки по маршрут от Козлодуй до Силистра. Новото е участието на три семейни двойки -- Енчеви, Сугареви и Бойчеви. Останалите участници са П. Богданов, Ст. Иванов, Ст. Чолаков, В. Козарски и учениците Д. Божков и В. Ненчев.

Хисарски платноходки, 1983 г.

Маршрутът е разделен на девет етапа. Провеждат се състезателни гонки, обучение на новите участници в тайната на моряшкото изкуство, изучаване на правилата и опознаване на знаците за плаване по Дунав. Изнасят се беседи за исторически и природни забележителности, посещават се исторически места и музеи край Козлодуй, Свищов и Русе. Незабравими остават вечерите край биваците на островите Градина, Пясъчният и Голям Ветрен. Всички прекарват активна приятна почивка сред природата.

В дописка във вестника от лятото на 1986-та година (бр. 460) се описва накратко деветият традиционен поход на хисарчани по Дунав от Видин до Силистра с дванадесет участници и седем лодки. Ръководител на похода е Иван Сугарев, а капитан на похода -- Енчо Енчев.

Нощуването става в палатки на брега или на дунавските острови. В походната кухня мнозина показват кулинарното си майсторство. Провеждат се състезания по умело водене на лодките, ветроходство и плуване. Късмет в опитите за риболов е уловът на един голям сом.

Изнасят се беседи за исторически и природни обекти край реката. Посетени са крепостта "Баба Вида" край Видин, корабът "Радецки" край Козлодуй, къщата на Алеко Константинов в Свищов и къщата на баба Тонка в Русе, музеят в Силистра, езерото-резерват "Сребърна"...

В хисарския язовир "Веригово" се провеждаха курсове за обучение на ученици за лодководачи, за да бъдат подготвени за участие във водните походи по Марица и Дунав.

ВЪВ ВЕРИГОВО

В първите следосвобожденски години, когато посещава Хисарските бани, Вазов прави своите разходки и до близкото село Синджирлий (днес квартал Веригово на гр. Хисар). По това време той живо се интересува от участието на местното население в освободителните борби, от дейността на Васил Левски и други революционни дейци в този край.

Поетът е имал възможност да научи много случки и истории при срещите и разговорите си със завърналите се след Освобождението от далечно заточение синджирлийските поборници, особено от разговорите с даскал Колю поп Димитров, пръв помощник на загиналия в сраженията водач на синджирлийци в Априлското въстание Антон Билкин.

Бунтовното село Синджирлий, разположено в полите на Средногорието, тогава се намирало на пътя, който води през Средна гора за Войнягово, Карлово, Сопот, а от там през балкана за Троян и Северна България. По този път не веднъж е минавал Васил Левски, който имал приятели сред синджирлийци още когато е бил учител във Войнягово. При своята първа обиколка из България през 1869 г. той основава местен революционен комитет в Синджирлий в къщата на Антон Билкин, където после много пъти е бил гостоприемно посрещан. Останал верен последовател на Левски, Антон Билкин посреща апостола на Четвърти революционен окръг Панайот Волов. В дома на Антон е основан и вторият таен местен революционен комитет в селото и той отново е избран за негов председател.

По-късно, когато далеч от родината, като емигрант в Одеса Вазов пише своя роман "Под игото", припомняйки си слушаните преди години разкази, пренася действието в една от главите в първата част на романа в намиращото се в южните поли на Средна гора село Веригово. Там Бойчо Огнянов след едно раняване от турците се укрива и лекува в продължение на няколко седмици в къщата на чичо Марин, посрещнат с голяма любов и гостоприемство не само от стопаните, а от цялото село. Смята се, че в този епизод е описана една действителна случка, станала с Васил Левски, който е един от прототипите при изграждане образа на Бойчо Огнянов.

Според спомени на съвременници, записани по-късно, раняването на Васил Левски станало през 1871 г. от една турска шайка в гората край близкото до Синджирлий село Войнягово, когато се движел по стария римски път, наричан от населението в този край Друма. След раняването в крака Левски се укрива и лекува в Синджирлий в къщата на Антон Билкин (показан в романа в образа на чичо Марин).

В своята статия "Средногорски извори на романиста" (поместена в пловдивския вестник "Литературен глас" през 1988 г.) Илия Бояждиев посочва, че тази случка за раняването, укриването и лекуването на Левски в Синджирлий се споменава в записаните след Освобождението спомени на дъщерята на известния синджирлийски деец от Априлското въстание поп Петко Стойнов, а също така в спомените на Мария Богданова Апостолова и други синджирлийци, съвременници на тези събития.

Художественото творчество обаче си има свои изисквания, затова Илия Бояжиев изтъка в статията си: "Разбира се не може да се очаква, че в своя роман Иван Вазов е възпроизвел точно слушаните години преди това разкази в Синджирлий и Хисар. Авторът на романа е взел почти само основния мотив, взел е скелета на разказа, за да го приспособи към замислената интрига, към един разгърнат сюжет."

Още през 1888 г. при написването на романа "Под игото" Вазов заменя името на Синджирлий с неговия български превод Веригово. Това име то получава официално през 1934 г. Сега във Веригово (квартал на Хисар) признателните потомци са поставили барелеф на Апостола на свободата Васил Левски, издигнали са белокаменен паметник на вериговските участници в Априлското въстание в 1876 г. (Из книгата ми "Вазов в Хисар", 2000 г.).

*   *   * 

Бойчо Огнянов, илюстрация на Антон Митов
от първото издание на романа "Под игото" 1894 г.

Първата част на романа "Под игото", в която е главата "Във Веригово", е отпечатана в "Периодическо списание на Българското книжовно дружество" през 1889 г.

Първото издание на романа като самостоятелна книга излиза през 1894 г. Любопитно е, че най-напред е бил отпечатан на английски език в Лондон. След това е преведен и на много други езици по света.

Ето две илюстрации от руски издания на "Под игото", свързани с гостоприемното посрещане и лечение на Бойчо Огнянов във Веригово. 

Едната рисунка (1954 г., художник А. Таран) показва срещата в снежната нощ на ранения и преследван от турците Огнянов с вериговци, които правят дървени въглища в гората (в главата "Скитникът"). На другата рисунка от изданието на романа през 1970 г. се вижда как излекуваният вече Огнянов напуска Веригово на кон на път за Бяла Черква, предрешен като турчин.

ЖЕЛЕЗНИТЕ ВЪРХОВЕ НА СТРЕЛИТЕ

При археологически разкопки сред останките на римските казарми и на крепостните кули са открити много железни върхове на стрели, сигурно останали там без да им дойде реда да бъдат изстреляни от войнишките лъкове. А може би някой от тях е от вража стрела, улучила диоклецианополски войник и извадена умело от лекаря, който е бил на особена почит и уважение. Нека си припомним думите на Омир от "Илиадата", казани много векове преди това за лекарите войни: "Колкото множество хора струва един изкусен лекар, изрязва той стрелата и раната посипва с лекарство..."

Диоклецианополската крепост е изградена като е спазено изискването разстоянието от кула до кула да е съобразено с далекобойността  на стрелите. Най-голямото разтояние е 68 метра, което  давало възможност при нападение войниците от кулите да обстрелват със своите лъкове цялото пространство между тях.

Охранта на  Диоклецианопол се осъществявавала от една кохорта римски войници. Отгоре, от крепостната стена и през амбразурите на крепостните кули, бранителите обсипвали нападателите  с копия  и стрели. Нападенията били редки, имало дълги, мирни, спокойни години, но копията  и стрелите били необходими на населението и войниците и за ловуване из богатите на дивеч околности на античния град. Железните им върхове били изработвани от местни ковачи и железари, които наред с предмети за бита правели и оръжия. Едно окритие на археолозите доказва, че за известно време, навярно за кратко, диоклецианополци сами добивали желязо.

В центъра на днешния  Хисар, край останките на антична постройка, е намерена пещ за добив на желязо, свързана с улей, издълбан в поредица от дебели каменни блокове, по които е изтичал металът. От къде ли са донасяли рудата, кое е наложило това да става  в самия град, за какво е служело полученото желязо? От него са можели да направят чукове за каменоделците, мотики за градинарите или поразяващи железни върхове за стрели…