ХИСАРСКИТЕ ЗАЛЕЗИ

През седемдесетте години на двадесети век в летописната книга на хисарското читалище един от редовните гости, старият писател Георги Караиванов, е отбелязал своите впечатления съвсем кратко: „Хисаря – град на хубавите залези“.

Мнозина писатели и поети са изразявали своите поетични чувства, породени от вълшебните картини на залезите край древната крепост.

Иван Вазов, посещавайки Хисар, обичал да се разхожда край крепостните стени, особено привечер, по залез. В романа си „Нова земя“ /1896 г./ пише: „Авгувстовското слънце висеше доста ниско над средногорските бърда. То озаряваше старовремските зидове със своите пурпурни лъчи и им придаваше особен цвят, изражение и ефект...“

Ето вечерният час.
Огнений заник изпраща на нас
своята сетня, приветна усмивка,
тихо природата иска почивка
в сладка умора и нега, и страст.

Така започва стихотворението „Вечерният час“, написано през лятото на 1883 г. в Хисар, където поетът прекарва щастливи мигове на радост и спокойствие сред природата.

Една красива мома, която Вазов видял на заник слънце, че седи замечтана върху една римска стена на Хисаря, е повод да напише стихотворението „Живи картини“, в което изповядва:

Но гледка аз не зная по-чаровна
от таз да видиш по вечерен час,
че въз стена – руина предвековна –
седи мома замислена, без глас...
И светлий запад да блещи от слава,
да тъне в злато, в пламък и пембе
и тя вълшебно да се очертава
в пожарното небе.

Ето няколко примера и от други поети на лирични щрихи с хисарски залези. В стихотворението „Разстояния“, написано от Дора Габе в Хисар през 1968 г., срещаме поетичния рисунък:

крепости вековни –
причудливи фигури,
пречупени от огнения залез.

В своето стихотворение „Вечност“ /1973 г./ Матей Шопкин споделя развълнувано:

В зелени багри залезът догаря
и в залезната злачна тишина
край каменния пръстен на Хисаря
върви една усмихната жена.

– – –Запасният генерал Тодор Марков обичал да наблюдава хисарското небе от широката тераса на своята вила. В една публикация за курорта от 1946 г. има поетично описание: „Далечните панорами, които се откриват от Хисар, представляват в полуоблачни дни редки по своята красота небесни гледки, в които фантастичните форми на облаците, оцветени от най-разнообразни багри, се променят всяка минута. Това небесно очарование е особено силно при захождане на слънцето, когато се наблюдават небесни картини, които човек не може да нарисува.“ Тодор Марков подчертава, че съзерцаването на тази очарователна и безплатна изложба услажда душата...

В есеестичната си книга „Прагове на времето“/1980 г./ Богомил Нонев, пишейки за чувството на съпреживяване на природните красоти, споменава като един от отличителните белези на хисарската природа – богатите синьо-розови залези над хълмовете над Хисаря.

– – –

Хисарските залези будят възхищението не само на поетите, а и на всички, които са ги наблюдавали. Един от хотелите в курорта ги рекламира като зашеметяващи и това е не само реклама, а истина.

Какви са техните багри – златни, пурпурни, синьо-розови, огнени, постоянно променящи се. Трудно е да се нарисуват, но ги има в картините на някои художници, всеки пресъздал своето виждане. Опитвал съм и аз с любителската си четка.

Сега, във времето на електрониката, на цветната фотография, мнозина се стремят да уловят интересни мигове, форми и багри от хисарските залези. И сестра ми, любител фотограф, е снимала многократно от терасата на нашия блок привечерното разжарено от залеза небе над близките средногорски хълмове. Има също любопитни снимки с уловеното слънце по залез в клоните на дърветата в парка или сред руините на крепостните стени, залезът като разпален огън в тепсията, вдигната от скулптурната фигура на момичето сред фонтана или в загадъчните сенки и отблясъци във водата.

Ето няколко от кадрите, заснети от сестра ми Павлина Кънчева.