ВЪВ ВЕРИГОВО

В първите следосвобожденски години, когато посещава Хисарските бани, Вазов прави своите разходки и до близкото село Синджирлий (днес квартал Веригово на гр. Хисар). По това време той живо се интересува от участието на местното население в освободителните борби, от дейността на Васил Левски и други революционни дейци в този край.

Поетът е имал възможност да научи много случки и истории при срещите и разговорите си със завърналите се след Освобождението от далечно заточение синджирлийските поборници, особено от разговорите с даскал Колю поп Димитров, пръв помощник на загиналия в сраженията водач на синджирлийци в Априлското въстание Антон Билкин.

Бунтовното село Синджирлий, разположено в полите на Средногорието, тогава се намирало на пътя, който води през Средна гора за Войнягово, Карлово, Сопот, а от там през балкана за Троян и Северна България. По този път не веднъж е минавал Васил Левски, който имал приятели сред синджирлийци още когато е бил учител във Войнягово. При своята първа обиколка из България през 1869 г. той основава местен революционен комитет в Синджирлий в къщата на Антон Билкин, където после много пъти е бил гостоприемно посрещан. Останал верен последовател на Левски, Антон Билкин посреща апостола на Четвърти революционен окръг Панайот Волов. В дома на Антон е основан и вторият таен местен революционен комитет в селото и той отново е избран за негов председател.

По-късно, когато далеч от родината, като емигрант в Одеса Вазов пише своя роман "Под игото", припомняйки си слушаните преди години разкази, пренася действието в една от главите в първата част на романа в намиращото се в южните поли на Средна гора село Веригово. Там Бойчо Огнянов след едно раняване от турците се укрива и лекува в продължение на няколко седмици в къщата на чичо Марин, посрещнат с голяма любов и гостоприемство не само от стопаните, а от цялото село. Смята се, че в този епизод е описана една действителна случка, станала с Васил Левски, който е един от прототипите при изграждане образа на Бойчо Огнянов.

Според спомени на съвременници, записани по-късно, раняването на Васил Левски станало през 1871 г. от една турска шайка в гората край близкото до Синджирлий село Войнягово, когато се движел по стария римски път, наричан от населението в този край Друма. След раняването в крака Левски се укрива и лекува в Синджирлий в къщата на Антон Билкин (показан в романа в образа на чичо Марин).

В своята статия "Средногорски извори на романиста" (поместена в пловдивския вестник "Литературен глас" през 1988 г.) Илия Бояждиев посочва, че тази случка за раняването, укриването и лекуването на Левски в Синджирлий се споменава в записаните след Освобождението спомени на дъщерята на известния синджирлийски деец от Априлското въстание поп Петко Стойнов, а също така в спомените на Мария Богданова Апостолова и други синджирлийци, съвременници на тези събития.

Художественото творчество обаче си има свои изисквания, затова Илия Бояжиев изтъка в статията си: "Разбира се не може да се очаква, че в своя роман Иван Вазов е възпроизвел точно слушаните години преди това разкази в Синджирлий и Хисар. Авторът на романа е взел почти само основния мотив, взел е скелета на разказа, за да го приспособи към замислената интрига, към един разгърнат сюжет."

Още през 1888 г. при написването на романа "Под игото" Вазов заменя името на Синджирлий с неговия български превод Веригово. Това име то получава официално през 1934 г. Сега във Веригово (квартал на Хисар) признателните потомци са поставили барелеф на Апостола на свободата Васил Левски, издигнали са белокаменен паметник на вериговските участници в Априлското въстание в 1876 г. (Из книгата ми "Вазов в Хисар", 2000 г.).

*   *   * 

Бойчо Огнянов, илюстрация на Антон Митов
от първото издание на романа "Под игото" 1894 г.

Първата част на романа "Под игото", в която е главата "Във Веригово", е отпечатана в "Периодическо списание на Българското книжовно дружество" през 1889 г.

Първото издание на романа като самостоятелна книга излиза през 1894 г. Любопитно е, че най-напред е бил отпечатан на английски език в Лондон. След това е преведен и на много други езици по света.

Ето две илюстрации от руски издания на "Под игото", свързани с гостоприемното посрещане и лечение на Бойчо Огнянов във Веригово. 

Едната рисунка (1954 г., художник А. Таран) показва срещата в снежната нощ на ранения и преследван от турците Огнянов с вериговци, които правят дървени въглища в гората (в главата "Скитникът"). На другата рисунка от изданието на романа през 1970 г. се вижда как излекуваният вече Огнянов напуска Веригово на кон на път за Бяла Черква, предрешен като турчин.

ЖЕЛЕЗНИТЕ ВЪРХОВЕ НА СТРЕЛИТЕ

При археологически разкопки сред останките на римските казарми и на крепостните кули са открити много железни върхове на стрели, сигурно останали там без да им дойде реда да бъдат изстреляни от войнишките лъкове. А може би някой от тях е от вража стрела, улучила диоклецианополски войник и извадена умело от лекаря, който е бил на особена почит и уважение. Нека си припомним думите на Омир от "Илиадата", казани много векове преди това за лекарите войни: "Колкото множество хора струва един изкусен лекар, изрязва той стрелата и раната посипва с лекарство..."

Диоклецианополската крепост е изградена като е спазено изискването разстоянието от кула до кула да е съобразено с далекобойността  на стрелите. Най-голямото разтояние е 68 метра, което  давало възможност при нападение войниците от кулите да обстрелват със своите лъкове цялото пространство между тях.

Охранта на  Диоклецианопол се осъществявавала от една кохорта римски войници. Отгоре, от крепостната стена и през амбразурите на крепостните кули, бранителите обсипвали нападателите  с копия  и стрели. Нападенията били редки, имало дълги, мирни, спокойни години, но копията  и стрелите били необходими на населението и войниците и за ловуване из богатите на дивеч околности на античния град. Железните им върхове били изработвани от местни ковачи и железари, които наред с предмети за бита правели и оръжия. Едно окритие на археолозите доказва, че за известно време, навярно за кратко, диоклецианополци сами добивали желязо.

В центъра на днешния  Хисар, край останките на антична постройка, е намерена пещ за добив на желязо, свързана с улей, издълбан в поредица от дебели каменни блокове, по които е изтичал металът. От къде ли са донасяли рудата, кое е наложило това да става  в самия град, за какво е служело полученото желязо? От него са можели да направят чукове за каменоделците, мотики за градинарите или поразяващи железни върхове за стрели…

ПОСРЕЩАНЕТО НА КНЯЗА

В своите мемоари Никола Генадиев разказва за любопитна случка, станала в Хисар в първите дни след обявяване на Съединението на Източна Румелия и Княжество България през 1885 г. Княз Александър Батенберг, придружен от министър председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, идвайки от Търново, преминава през Шипка, навсякъде посрещнат триумфално и пристига в Пловдив на 9-ти септември. Не можел обаче да дочака брат си Франц Батенберг, който служил като офицер в неговата свита. Той пътувал два-три дни след него, придружен от министъра на правосъдието Васил Радославов. Но като минали Балкана, вместо от Калофер да отидат направо в Пловдив, завили през Хисарските бани. Тук населението, заблудено от телеграмата на околийския началник мислело, че ще посреща княз Александър и издигнало триумфална арка, а местната учителка приготвила реч.

Тази случка Никола Генадиев описва колоритно: "Като пристигнали гостите, кметът разбрал, че има недоразумение, но учителката продължила да чете речта си:
- Ваше Височество, светли княже, ти, който седиш на престола на Крума и Симеона...

Обяснили на многоуважаемата госпожица, че това не е Князът, но тя си продължавала. Намесил се и министърът на правосъдието, но и на него тя отвърнала:
- Може и да не е Князът, но аз съм се мъчила да напиша речта си, трябва да я прочета.

Най-после прибегнали до спогодба. Учителката се съгласила да не довършва речта си, при условие, че ще даде ръкописа на княз Франц и той ще го предаде на брат си."

Княз Франц Батенберг

Васил Радославов