ВАЗОВ В ХИСАР: ЛЮБОВНИ СТРАСТИ

По време на пловдивския период от живота на Иван Вазов посещенията му в Хисар са свързани и с една любовна история. Пред проф. Иван Шишманов той разказва:

Иван Вазов

„За щастие или нещастие след разгулния и изпълнен с умствени занятия живот попаднах на една нова страст. При една разходка до Хисаря се запознах с една млада дама, с която се случвах в хотела. Тая дама беше метреса на един адвокат хърватин. След Хисаря, в Пловдив се сближих с нея. Тя заряза своя покровител и стана моя. Без да дойде при мене. Аз бях с майка си и сестра си, с малките си братя... Две години изпитвах блаженството на взаимната любов. По едно време я поиска за жена един руски полковник, който живееше в София и аз, с разкъсано сърце, трябваше да се разделя с нея. Животът ми се помрачи. Денонощно бях занят с мисълта за нея, но страдах тайно.

 
За да заглуша страданията си, аз потърсих лек в поезията и написах „В царството на самодивите“, за да забравя в мира на фантазията, в далечните области на бляновете тъжната действителност.“

Откъси от поемата „В царството на самодивите“ започват да се отпечатват в началото на март 1884 година във вестник „Народний глас“. В края на април, за да се разведри от продължаващата мъка по изгубената любов, Вазов предприема пътуване с параход до Италия заедно с приятеля си Михаил Маджаров. Стихотворенията, написани по време на пътуването, са събрани в стихосбирката „Италия“ /1884 г./. За едно от тях, със заглавие „4 май“, поетът казва, че това е именният ден на „оная“, както наричал напусналата го приятелка. Четвърти май е денят на света мъченица Пелагия и младата пловдивчанка, с която прекарва две години на взаимна любов и която после при раздялата му донася мъки и страдания, се казвала Пелагия. В стихотворението поетът отговаря на въпроса кое най-бързо бяга. По-бързо от елена, орела, вятъра, бурята, звука, куршума, светкавицата, кометата бягат и отлитат „най-щастливите дни.“ А най-щастливите дни, които така бързо са отлетели тогава, са дните на взаимната любов с неговата приятелка. Тяхното запознаство става в Хисар, сигурно в хотела на пан Мокренски, където обикновено отсядали Вазов и приятелите му, през есентта на 1881 или в ранната пролет на 1882 година. Раздялата била в края на 1883 г.

В книгата си „Неканоничният Вазов“/ 2011 г./ Катя Зогарфска изказва становището, че прототип на змеицата от поемата „В царството на самодивите“ е младата пловдивчанка Пелагия. В анализа се посочва, че вирът на „похотливата змеица“ ни отвежда асоциативно към хисарските бани с горещия серен дъх, защото тъкмо в Хисар поетът е срещнал фаталната си приятелка. „Любовната змеица“ преодолява магическата защитна сила на водата от самодивския вир, в който поетът предварително се е потопил и добротворните му спътнички , Музата и Вилата, едва успяват да го спасят.

Любопитно е, че нистина някога смятали за сярна една от хисарските бани – „Кюпчеза“, закътана сред дърветата в малката долчинка отвън западната порта. После, кой знае защо, серният дъх бил изчезнал и химическият анализ показва липсата на сяра.

Интересен факт е, че при подбора на нови имена на баните „Кюпчеза“ е наречена с поетичното, митологично „Русалка“. А поетът възпява русалките като красиви, весели, чародейни.

За Вазов шедьовърът на природата е хубавата жена /така отговаря през 1895 г. на един от въпросите в анкетата на проф. Ив. Шишманов/. А както сполучливо отбелязва проф. Михаил Арнаудов, в онези две години – 1882-1883 за поета тази хубава жена е Пелагия.

За любовта на Вазов към нея загатват и няколко от лиричните стихотворения, които написва тогава в Хисар. В „Нощната музика“ /1882 г./ в своята дрямка долавя райски звуци, крилатите му мечти го отнасят в неземни предели, хвърчи в блаженство сред леките нимфи, прошепва името на изоставилата го в Берковица любима Зихра и разбуждайки се разбира:

Навън по полето отдавна бе нощ,

а райската музика чуеше се йощ

от тихата стая на мойта съседка.

Тази съседка в хисарския хотел ще да е била новата му любовна страст– Пелагия.

В стихотворението „Вечерният час“/ 1883 г./ изповядва:

Сладък зефир се разлива.

Чудно листата си шъпнат свенливо

тайнствени речи, въздишки свети,

като любовници в сладки мечти

и над полето полусънливо

сладък зефир се разлива.

Постепенно всичко утихва, остава само ручеят да ромони, гората млъква, полето заспива, всичко се слива в едно дихание.

Несъмнено създаването на това стихотворение е свързано с приятните тихи летни вечери в Хисар, където поетът е прекарал щастливи мигове на радост сред природата с любимата си Пелагия.

За тази любовна страст можем да разберем нещо повече и от откритите през 1955 г. в архива на проф. Иван Шишманов няколко непубликувани до тогва Вазови стихотворения с любовен характер. Отбелязано е, че са написани през 1882 и 1883 г., но не е посочено тчно къде – в Пловдив или може би в Хисар, където след тяхната първа среща е имало и редица други прекарани в курорта пролетни и летни дни. В едно от тези стихотворения поетът казва:“Едничка ти изтръгваш някой път луди стонове от мойта лира.“ А в друго – рисува нейния поетичен образ:

Кат приказваш нежно, гласът ти хармоничен

на някаква си песен от раят е приличен,

високият ти стан

е горд, красив и строен, кат брезата планинска

и твоят поглед сини, в мечтателност богинска

неволно предизвиква ил песен, ил метан.

От записките на проф. Иван Шишманов, пред когото Вазов разкрива някои от интимните си преживявания, научаваме каква е била по-нататъшната история на Пелагия. Тя заминава за Русия заедно с мъжа си, руския полковник /казвал се е Арбузов/. Подир години, когато той умира, тя е вече 40-годишна жена, получава голяма пенсия, живее в град Харков и кани Вазов да и гостува, но поетът отказва.

– – –

Хисар е свързан и с един кратък момент от дългогодишното сърдечно приятелство на Вазов с неговата муза Евгения Марс.

Един интересен документ напомня за посещението на стария, вече 65-годишен поет в Хисар през лятото на 1915 г. Това е пощенска картичка, изпратена от него до приятеля му проф. Ив. Шишманов, който по това време е на почивка в Чамкория. Картичката се съхранява в Научния архив на Българската акедемия на науките. От едната страна има изглед от Хисар, а от другата поетът е написал на приятеля си:

„Сърдечен привет от Хисаря,

твой И. Вазав

Хисар 18 авг. 1915„

Тогава Вазов прекарва само два августовски дни в курорта, разхождайки се по познатите места, сред които и зелената долина, за която някога е написал стихотворението „Долината“.

Иван Вазов

Подробности за това посещение научаваме от записките на проф. Ив. Шишманов. След като се върнал от почивка двамата се срещат и поетът му разказва, че през лятото около месец прекарал при брат си Георги в Горна баня, а след това два дни бил с една приятелка и нейния мъж в Хисар, поканен от католишкия свещеник на с.Дуванлий. Тази приятелка е младата писателка Евгения Марс, с която има дългогодишна сърдечна дружба и дълбока духовна връзка. За пътуването до Хисар признава пред проф. Шишманов: „Собствено няма да крия от тебе, отидох защото там беше и Евгения Марс с мъжа си.“

Евгения Марс

Мъжът на младата, красива Евгения доктор Михаил Елмазов, първият наш дипломиран зъболекар, завършил в Киев, знае за любовните чувства на Вазов към жена му, но приема връзката им за творческа дружба. Още от времето на Източна Румелия, когато през 1883 г. Елмазов за кратко бил в Пловдивската театрална трупа като суфльор и деловодител, се познавал с поета.

При пристигането на Вазов в Хисар през 1915 година какво ли са си говорили през двата дни на разходки край древните руини на крепостта и в близката зелена долина. Дали у него се е пробудила мисълта за преживените тук любовни страсти с Пелагия, донесла му после толкова мъка? Или отдавна било забравено, отхвърлено, защото сега бил щастлив от всяка среща с любимата Женичка, както наричал Евгения Марс. Това си остава загадка.

ЧЕРНА КАТЕРИЧКА В ХИСАР?

Един инженер лесовъд донесъл преди няколко десетилетия в Хисар две катерички и ги пуснал в парка край баните. Условията се оказали добри и те се развъдили. Сега на разни места можем да видим понякога червеникава, рижа катеричка да скача по клоните на дърветата, мятайки пухкава опашка.

Сякаш не разбират, че има и опасности, случва се да притичват през улиците, по зелената трева в градините, после пак се катерят по дърветата, спират се да изядат някое орехче или изчезват сред клоните.

Тази есен обаче разбирам неочаквано, че сестра ми видяла сива ли, черна ли катерица в големия парк край санаториума „Магнолия“. Скоро през октомври бях чел, че черна катерица била забелязна в Казанлък. В България има само обикновена, червеникава катерица, а сивата и нейният подвид черната обитават в източната част на Северна Америка – САЩ и Канада. Сестра ми е направила снимки и ги разглеждаме с учудване. За казанлъшката не знам, но за хисарската се чудя от къде се е появила. Американка ли е или обикновена, нашенка? Защото обичайно е обикновената на есен да си сменя козината с по-тъмна, сива. Ала пък чак толкова тъмносива! Интересно е да почакаме до лятото, ако не си смени премяната и пак се появи с тази тъмна, почти черна окраска, значи е пришълка. Мисля си, че това ще е една екзотика за хисарските паркове. Само след време да не измести нашата обикновена, рижоопашата.

Ето няколко снимки на черната катеричка в Хисар, направени от сестра ми Павлина Кънчева на 12 ноември 2013 г.:

ДОКУМЕНТАЛНА ИЗЛОЖБА „ИРЕЧЕК В ХИСАР“

Преди 130 години, при пътуванията си по България, чешкият историк Консантин Иречек е посетил и Хисар. По случай годишнината, съвместно с библиотеката на хисарското читалище „Иван Вазов“, подготвих документална изложба от факсимилета на книги и карти, архивни и съвременни снимки на хисарската крепост и минералните бани, кратки цитати от пътеписа на Иречек за Хисар.

Бяха показани и специално подбрани и предоставени от Пело Михайлов, гл. асистент в Пловдиския аграрен университет, факсимилета на ръкописни страници на чешки език от пътния бележник и от дневника на Иречек с бележки за Хисар.

Изложбата бе подредена във фоайето на библиотеката.

КОНСТАНТИН ИРЕЧЕК В ХИСАР

През лятото на 1883 г., по време на своите обиколки из България, чешкият историк Константин Иречек посещава и Хисар. За това разказва в пътните бележки, публикувани в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество” през 1884 г., а после в книгата „Пътувания по България”. Тя е отпечатана най-напред на чешки език, по-късно, през 1899 г. излиза на български като втора част от книгата „Княжество България”.

 

Интересно и любопитно е хисарското посещение на Иречек – щрих от пътуването му из Стремската долина и Средногорието.

Привечер на 29 юли 1883 г. заедно с младия копривщенец Петко Радомиров, учител в Софийската гимназия, негов спътник и водач, тръгват на коне от село Баня, Карловско, към Хисар.

Доскоро министър на просвещението (1881-1882), сега председател на учебния съвет при министерството, по време на лятната си отпуска Иречек прави научно пътуване из България. Млад, само преди няколко дни навършил 29 години, язди с удоволствие по планинските пътища, а в равнината предпочита за по-бързо да пътува с конска каруца.

По пътя за Хисар двамата със своя спътник не минават през село Михилци, където върви днешното, несъществуващо тогава шосе. Навярно яздят по горски път или пътека направо от Баня за Хисар. Като прехвърлят средногорските баири, пред тях се разкрива разкошна панорама към пловдивското поле и Родопите. Иречек пише:

„Най-близо пред нас чудно впечатление прави огромният четвероъгълник на почернелите от вековете хисарски стени. Слизаме около две хубави села, Хисар-Кюселери и Синджирлии, окръжени от ниви и лозя и стигаме пред чудната старовека ограда на Хисара.”

Двамата пътници на коне пристигат в Хисар по прашния тогава път, идващ от Баня и Карлово и минаващ през отвора на разрушената на това място източна крепостна стена. 

Къщите на малкото тогава селце, наричано Лъджа Хисар, са в североизточната част вътре в крепостта, останалото голямо пространство е заето от неплодоносни лозя, обрасли с цветя и треви, с няколко разпръснати хотела.

Двамата конници минават сред тези лозя (където сега е курортът, потънал в зеленина) и спират край кафенетата, може би, наблизо край западната стена. Пловдив тогава е столица на Източна Румелия, а хисарските бани са станали любимо място за летен отдих на пловдивската интелигенция. Иречек споделя:

„Веднага се чувствуваме пренесени от планинската природа във врявата на големите градове. Хисар е именно лятно жилище и курорт на Пловдив. Под сивата римска стена седи в кафенетата на масите сума елегантен свят в светли летни облекла, като се разхлажда с дондурма и лимонада, и едва слезли от конете, посрещат ни румелийски приятели и ни водят нас, напрашени изгорели пътници, в кръга на своите семейства.”. 

Споменатата от Иречек дондурма, с която се разхлаждат курортистите в юлската вечер, е турски сладолед. Прави се от козе мляко, захар и за сгъстител – стрити на прах и изсушени грудки на салеп – вид дива орхидея. Казват, че продажбата на дондурма в Истанбул сега е атракция за туристите. В Хисар днес разни сладоледи могат да се опитат, но тази ориенталска сладост отдавна е забравена.

С пристигането си Иречек намира удобен подслон в хотела на приветливия поляк Мокренски, където подът бил постлан с големи антични тухли, изкопани от старото градище в крепостта. По-късно Иван Вазов в романа си „Нова земя”(1896) представя стопанина на този хотел под името пан Тварджишки, полски емигрант, участник в едно от полските въстания срещу руския царизъм. Хотелът му, един от първите в курорта, представлявал продълговата едноетажна сграда. В средната зала, където поднасяли обяда на гостите, имало три мраморни маси, сигурно плочи от развалините на някой античен строеж. Сградата на хотела била някъде в центъра на курорта, но днес не се знае точно къде.

Като учен, пътешественик, изследовател, Иречек носи по време на пътуването си компас, верен часовник, малък далекоглед, джобен анероид (барометър), термометър, крачкомер, метална мярка от 1 м, карта и тефтерче за записване на видяното.

На другия ден от пристигането измерва, че в Хисаря е 32 градуса по Целзий. В тежката юлска горещина обикаля цялата крепост. Отбелязва, че оградата на старовременния град е във вид на четириъгълник, правилен, освен на едно криво място на югозапад. Извършва първото измерване на нейната дължина. Според Иречековия крачкомер, подобно на часовник малко механично устройство, закачено на кръста, което отчита изминалите крачки (после превърнати в метри), всяка страна на четириъгълника е дълга около 600 метра. Тези мерки не са точни, но общата околовръстна дължина на хисарската крепост от 2400 м е близка до съвременното геодезично измерване, което показва 2327 м.

Препрочитайки пътеписа на Иречек, в който се казва, че най-добре са запазени зидовете на северозапад и югоизток, а северната страна е съборена до дъно, нека обиколим сега хисарската крепост.
 

Ето западната стена в северната част:

 

 
След археологически разкопки днес са разкрити останките от двойната северна стена. А долу в ниското, там където Иречек споменава, че от север имало следа от изкуствен окоп, сега минава шосе със забързани по него коли.

 

Добре запазени части от източната стена:

Крепостната стена на югоизток и южната порта:

Иречек пише:

„Развалините на южната врата още стоят с изронени камъни и стъпала.”

Сигурно и той се е изкачвал по тези стъпала или другаде по крепостната стена, защото споменава, че отгоре се вижда близката Средна гора и полето заедно с Пловдив, дори до Родопите.

Една илюстрация от австрийския художник Йозеф Обербауер показва как е изглеждала някога в края на 19 век.

 

Тогава българите наричат старото градище при Хисар Траяновград, а турците го преписват както всички развалини в Европа и Анадола на генуезците /Дженевизлер/. За изграждането на крепостта сред местното население се разпространява преданието, че то се е удало, едва след като зазидали жената на най-младия зидарски майстор.

Първоначалното становище на Константин Иречек е, че античният град при Хисар е римският Диоклецианопол, споменат от Хиерокъл Граматик, съвременник на император Юстениан, като трети по големина град в Тракия след Филипопол /Пловдив/ и Берое /Ст. Загора/ и обезпокояван през 587 г. от аварите в похода им от Берое за Филипопол.

По-късно Иречек изказва предположението, че може би, Диоклецианопол е бил някъде при новооткритите развалини край Чирпан и оставя загадката да бъде решена от бъдещите изследователи. Съвременните исторически и археологически проучвания потвърждават първоначалното Иречеково становище.

А на площада край южната хисарска порта през 1993 г. бе чествана 1700-годишнината от обявяването на античното селище при хисарските извори за град, наречен на името на император Диоклециан /284-305г./, който го възстановил и укрепил след готските нашествия.

Площадът край южната порта

Иречек обикаля, разучава хисарската крепост като историк, а преди него, само

Иван Вазов

преди седмица, тук прави своите разходки поетът Иван Вазов, прекарвайки летния си отдих в курорта и написва няколко стихотворения, родени от поетичните размисли край крепостта.

Двамата се познават лично от няколко години. Не се случва поетът да е сред румелийските приятели в Хисар, но сигурно са се видели в Пловдив, за където заминава Иречек.

Описвайки крепостните порти, Иречек подчертава, че западната е най-добре запазена, с широк свод. При нея стената е най-висока в единадесет пласта.

Там вижда каменен надпис от римско време и отбелязва:

„Той се състои от 17 реда на гръцки, но камъкът се вижда само наполовина, тъй като лежи в прага на западната врата и дясната му половина се крие в зида. Минавайки преди години оттук, гъркът Цукалас и французите Лежан и Дюмон го разчели, додето е разкрит”.

После Иречек допълва своите записки и посочва, че през 1896 г. надписът е разчетен от Добруски и гласи: „Селското управление на тракийското село Ейтруза и съседните с него селски общини Еприза, Гейзагира и Бидекара изказват благодарност на своя филарх /види се – римски чиновник/ Емилий Бейтис".

Вацлав Добруски

По време на Иречековото посещение в Хисар Вацлав Добруски, също чех по произход, е преподавател по латински в Пловдив, а по-късно става директор на Археологическия музей в София.

Всъщност, каменните възпоменателни надписи, използвани като строителен материал в основата на западната порта, са два. Проучванията показват, че са от периода на римския император Септимий Север /222-235/. Те са от близката околност, населена с траки. Няколко селски общини /комархии/ образували малка административна област - фила, управлявана от филарх. Сигурно и античното селище край топлите извори е било център на фила.

Карта на стария Хисар

 

В пътеписа на Иречек за хисарските бани, четем:

„Топли извори има няколко в градището и около него. Близо до центъра на четвероъгълника се намират три извора със стари каменни басейни, под сгради с кубета по ориенталски образец: Хавуза 47◦С, Чулуджа 40◦С, Инджеза 40◦С според моя термометър. Вън, пред западната врата, се намира изворът Кюпчез, пред източната Къзлар или Момина, и двата в заградени здания; освен това има още няколко отворени топли води, в които се перат дрехи.”

Хермин Шкорпил

Интересно е, че и чешките учени, братята Шкорпил, братовчеди на Иречек, които известно време са учители в Пловдив, посещават Хисар. 

Хермин Шкорпил прави първото геоложко проучване за произхода на хисарските извори. В една своя брошура от 1882 година той пише, че те идват дълбоко от земята, из пукнатините на южните склонове на Средна гора, като камъкът, през който минава водата, е грубозърнест гранит – гнайс.

Също като показанията на Иречековия термометър и Херман Шкорпил една година преди това посочва, че температурата на Хавуза е 47◦С, най-горещата от всички, но в измерването на другите извори има известна разлика.

 

От илюстрация на чешкия художник Вацлав Ирасек на хисарските минерални бани от 1881 виждаме как са изглеждали по онова време.

Минавайки край сегашните бани Топлица, Бистрица и Свежест /някогашните Хавуза, Чулуджа и Инджеза/, да си припомним каква колоритна картина разкрива Иречек:

„При влизането в Хавуза бях изненадан от множеството турци, арменци и българи, които с кожа , вече подпухнала, седяха в прозрачната вода, толкова гореща , че едва можах да си туря в нея ръката. Такива удоволствия ние, западните хора , не можем изтрая. Затова пък се къпах в Инджеза. Подир банята те избива силен пот, който трае цял час, гостите стоят завити в бели хавлии, на рогозки, в комодни стаи, пият вишновка и кафе, пушат цигари и се забавляват с весели разговори.”

Приетият през 1882 г. правилник за експлоатацията на хисарските бани забранява в баните да се пие освен кафе, лимонада и други прохладителни , но посетителите трудно се отказват от своите навици. Както свидетелства Иречек, пиели и вишновка, въпреки забраната.

 

В пътните си бележки, разказвайки за Хисар, Иречек посочва:

”Най-драгоценното съкровище на мястото, което е дало повод към основаването на тази крепост и към посещаване на Хисар и в днешно време, са топлите извори.”

Тази мисъл породи у мен идеята да напиша кратка повест за античния Диоклецианопол /днешния град Хисаря/, която нарекох „Съкровището” и бе отпечатана през 2006 г. А заглавието на новата ми книга с хисарски истории, излязла през 2012 г., е „Чудно впечатление” по името на един от разказите в нея за посещението на Иречек в Хисар.

Първото ми запознанство с хисарския пътепис на Иречек бе в далечната 1972 година. Тогава в градския вестник, където бях редактор, публикувахме откъс от пътеписа, за да покажем на хисарчани и курортисти какъв е бил Хисар през осемдесетте години на деветнадесети век.

След двудневен престой в Хисар, зараната на 31 юли, Иречек се отправя за Пловдив, ала не направо по пловдивския път през южната порта, а със заобикалки, защото иска да види и Красновските бани, тогава наричани Крастовски. Заедно със своя спътник копривщенец се качват на конете и поемат натам.

С Иречековото пътуване в нашия край е свързана и защитената през 2011 г. дипломна работа на Ивелина Стойнова, с научен ръководител главен асистент Пело Михайлов в катедрата по туризъм към Аграрния университет - Пловдив.

Тя е на тема: „Културно-познавателен маршрут „По стъпките на Константин Иречек в долината на река Стряма”. При преминаването по маршрута през редица селища от общините Сопот, Карлово и Хисаря могат да се направят съпоставки с онова, което е видял чешкият историк, което се е запазило, и новите туристически обекти, атракции, забележителности.

 

Пътуването сега, обичайно за нашето забързано ежедневие, става с автомобил. Но пътешествието с кон или каруца от времето на Иречек си има своите предимства и удоволствия. От село Баня до Хисар пътят с автомобил е само петнадесет-двадесет минути, а той го изминава на кон за час и половина и има възможност да разучава видяното, да се наслаждава на околния пейзаж.

Днес в курорта Хисар, в полите на Средногорието край квартал Веригово има конна база и желаещите могат да направят разходка с кон из близките или по-далечни околности. Ала това е вече екзотика, не е евтино развлечение.

Да спрем край западната порта, под чийто свод преди 130 години минава Иречек, напускайки крепостта с целебните извори. Колко познания и размисли носят пътните бележки, които ни е оставил.

ЗДРАВЕНОСНИТЕ БОЖЕСТВА

Под покровителството
на здравеносните божества

В римската епоха преди разпространяването и утвърждаването на християнството в античното селище при днешния град Хисар почитали много езически божества.

На особена почит били трите нимфи – покровителки на топлите извори, Аполон, като бог лечител и Асклепий, наричан от римляните Ескулап – бог на медицината, заедно с неговата здравеносна фамилия – съпругата му Епионе – болкоизцеляваща, дъщерите – Хигия – богиня на здравето, Панацея – покровителка на лекарственото лечение, създателка на лекарство, лекуващо всички болести, Язо – богиня на изцелението, синовете Махаоон и Подаларий, почитани като военни лекари и Телесфор – добър демон на оздравяването.

При археологически разкопки в Хисар са открити фрагменти от мраморни оброчни плочки на Асклепий, Хигия и Телесфор, което показва, че те са били почитани при лечебните ритуали. Най-странна, приказна е малката фигура на Телесфор, представян като юноша, наметнат с дълга дреха с качулка. Има предположение, че това е било келтско божество, възприето от траките през времето, когато келтите нахлули по тези земи и създали за кратко свое царство на юг от Хемус /Стара планина/. Почитан бил като добър демон, щастлив гений в оздравителния процес, както показва и името му, означаващо – довеждащ до благополучен край. Смятали го още за бог на съня, бог гадател, посредник между болните и Асклепий.

Съвет на здравеносните божества

– – –

През 1960 година в градината в центъра на Хисар е построена красива белокаменна колонада в източния край с водопиен павилион, захранван с минерална вода от извора „Момина сълза“. На свода над чешмата са изобразени здрвеносните божества от семейството на бога на медицината Асклепий. Навеждайки се да пиеш от целебната вода, сякаш им се покланяш, та да те дарят със здраве и бодрост. Всъщност, туй е само митология, приказка, която напомня за вярата на древните и подсеща, че славата на хисарските извори иде от далечни векове.

Сега някои бързат да налеят своите големи пластмасови туби и шишета и не поглеждат нагоре, но други се взират любопитно във фреските, опитвайки се да ги разгадаят, да си припомнят или да научат повече за тяхната символика.

Фреските са изпълнени с техника сграфито, техен автор е художникът- приложник Димитър Петров Павлов. За съжаление поради допуснати слабости при стопанисването на колонадата през изминалите десетилетия красивата декоративно-художествена композиция е много повредена. За да се наберат средства за реставриране е организирана благотворителна кампания „Да спасим стенописите на здравеносните божества на колонадата“, чието начало бе поставено чрез провеждане на различни инициативи по време на празника на Хисар през лятото на 2012 г.

Фрагмент от стенописите (Асклепий)

Фрагмент от стенописите (Хигия)

КАМЕННОТО ЯЙЦЕ НА АСКЛЕПИЙ

Голямо каменно яйце – един от атрибутите на бога на здравето Асклепий е открито при разкопките на предхристиянска култова сграда от началото на трети век, намираща се близо до останките на римската баня при извора Топлица в Хисар. То е изработено от гранит и тежи около осем килограма. Може би сградата е била светилище на Асклепий, част от съществувалия в античността край топлите извори асклепион, където каменните яйца били оставяни в храма или хвърляни в извора като оброчен дар на бога лечител.

Олицетворяващо началото на живота и здравето, каменното яйце е било използувано от жреците в лечебните мистерии. Когато болният влизал в топлите води то стояло потопено до него. Жрецът го взимал, вдигал го над главата си, потапял го отново, произнасяйки заклинания, отправяйки молитви тъй както от яйцето се ражда животът, така в болния да се всели здраве и дълголетие... Разбира се наред с това извършвал лечебен масаж, давал наставления за пиене и къпане в топлата вода, препоръчвал билки, режим на хранене.

Като си представим лечебните мистерии, извършвани от жреците, любопитно е колко ли пъти на ден е трябвало да бъде вдигано високо каменното яйце и потапяно отново, за да чуе здравеносния бог жреческите думи, да отвърне на отправените молитви.

ТРИТЕ НИМФИ

Няколко цели и много фрагменти от мраморни оброчни плочки на трите нимфи, богини на изворите, са намерени при археологически разкопки в източните помещения на голямата римска баня при извора Топлица в Хисар. Това подсказва, че в античността, през римската епоха, там е имало светилище на нимфите – нимфеум. Вероятно той е съществувал преди изграждането на банята, защото много от плочките са вторично употребени като строителен материал.

Оброчна плочка

Нимфеумът се е намирал при топлите извори, сред стара гъста дъбрава. В него са идвали на лечение болни с по-леки заболявания. Извършвали се религиозни и здравеносни ритуали – наплискване, измиване, потапяне в извора и хвърляне в него на монети за здраве, преспиване в храма върху кожата на животно, принесено в жертва и тълкуване на сънищата от свещенослужителите жреци, които след това предписвали лечение с топла целебна вода через къпане и пиене, лечебен масаж, режим на хранене. Може да се каже, че нимфеумите били прототипи на съвременните балнеолечебници. В знак на благодарност за своето оздравяване лекуващите се купували и оставяли в светилището оброчни плочки на трите нимфи. Според гръцката митология имената им били Калифея, Синелаксис и Пегая, но за търсещите тяхната помощ те са били просто трите добри нимфи, покровителки на лечебните извори, носещи понякога прозвището лекарки, здравеносни.

Оброчен дар

На оброчните плочки, изработени в местната каменоделска работилница, трите нимфи са изобразени релефно като три девойки, заловени на хоро, облечени в дълги хитони, а от двете им страни са очертани малки гърнета за целебна вода.

Всяка запазена до днес оброчна плочка на трите нимфи или фрагмент от нея напомня за онези далечни времена, когато лековитите извори били обожествявани и крие тайната на някого, дошъл тук с вяра и отишъл си с благодарност след полученото изцеление.

Понякога дарителите, направили оброк, поръчвали да изпишат името им в долния край на оброчната плочка. При разкопките е открит един интересен мраморен надпис, посветен на нимфите, който приведен на български гласи:

Трите нимфи

На нимфите на целебните води,
които се вслушват в хората,
Андрей, син на Андрей
на драго сърце направи оброк.

Какъв е бил този Андрей си остава загадка, но думите му, изсечени върху камъка, са принесли неговата благодарност през вековете до наши дни.

ХИСАРСКИТЕ ЗАЛЕЗИ

През седемдесетте години на двадесети век в летописната книга на хисарското читалище един от редовните гости, старият писател Георги Караиванов, е отбелязал своите впечатления съвсем кратко: „Хисаря – град на хубавите залези“.

Мнозина писатели и поети са изразявали своите поетични чувства, породени от вълшебните картини на залезите край древната крепост.

Иван Вазов, посещавайки Хисар, обичал да се разхожда край крепостните стени, особено привечер, по залез. В романа си „Нова земя“ /1896 г./ пише: „Авгувстовското слънце висеше доста ниско над средногорските бърда. То озаряваше старовремските зидове със своите пурпурни лъчи и им придаваше особен цвят, изражение и ефект...“

Ето вечерният час.
Огнений заник изпраща на нас
своята сетня, приветна усмивка,
тихо природата иска почивка
в сладка умора и нега, и страст.

Така започва стихотворението „Вечерният час“, написано през лятото на 1883 г. в Хисар, където поетът прекарва щастливи мигове на радост и спокойствие сред природата.

Една красива мома, която Вазов видял на заник слънце, че седи замечтана върху една римска стена на Хисаря, е повод да напише стихотворението „Живи картини“, в което изповядва:

Но гледка аз не зная по-чаровна
от таз да видиш по вечерен час,
че въз стена – руина предвековна –
седи мома замислена, без глас...
И светлий запад да блещи от слава,
да тъне в злато, в пламък и пембе
и тя вълшебно да се очертава
в пожарното небе.

Ето няколко примера и от други поети на лирични щрихи с хисарски залези. В стихотворението „Разстояния“, написано от Дора Габе в Хисар през 1968 г., срещаме поетичния рисунък:

крепости вековни –
причудливи фигури,
пречупени от огнения залез.

В своето стихотворение „Вечност“ /1973 г./ Матей Шопкин споделя развълнувано:

В зелени багри залезът догаря
и в залезната злачна тишина
край каменния пръстен на Хисаря
върви една усмихната жена.

– – –Запасният генерал Тодор Марков обичал да наблюдава хисарското небе от широката тераса на своята вила. В една публикация за курорта от 1946 г. има поетично описание: „Далечните панорами, които се откриват от Хисар, представляват в полуоблачни дни редки по своята красота небесни гледки, в които фантастичните форми на облаците, оцветени от най-разнообразни багри, се променят всяка минута. Това небесно очарование е особено силно при захождане на слънцето, когато се наблюдават небесни картини, които човек не може да нарисува.“ Тодор Марков подчертава, че съзерцаването на тази очарователна и безплатна изложба услажда душата...

В есеестичната си книга „Прагове на времето“/1980 г./ Богомил Нонев, пишейки за чувството на съпреживяване на природните красоти, споменава като един от отличителните белези на хисарската природа – богатите синьо-розови залези над хълмовете над Хисаря.

– – –

Хисарските залези будят възхищението не само на поетите, а и на всички, които са ги наблюдавали. Един от хотелите в курорта ги рекламира като зашеметяващи и това е не само реклама, а истина.

Какви са техните багри – златни, пурпурни, синьо-розови, огнени, постоянно променящи се. Трудно е да се нарисуват, но ги има в картините на някои художници, всеки пресъздал своето виждане. Опитвал съм и аз с любителската си четка.

Сега, във времето на електрониката, на цветната фотография, мнозина се стремят да уловят интересни мигове, форми и багри от хисарските залези. И сестра ми, любител фотограф, е снимала многократно от терасата на нашия блок привечерното разжарено от залеза небе над близките средногорски хълмове. Има също любопитни снимки с уловеното слънце по залез в клоните на дърветата в парка или сред руините на крепостните стени, залезът като разпален огън в тепсията, вдигната от скулптурната фигура на момичето сред фонтана или в загадъчните сенки и отблясъци във водата.

Ето няколко от кадрите, заснети от сестра ми Павлина Кънчева.