ХИСАР ИЛИ ХИСАРЯ?

При завладяването на Пловдивския край от османските турци след упорита съпротива било превзето, опожарено и разрушено и средновековното българско селище в крепостта край топлите извори, наричано Топлица.
Дълги години това място останало обезлюдено, изоставено, обрасло с дървета и гъсти храсталаци. За преоткриването на целебните извори има различни народни предания. През седемнадесети век, може би дори по-рано, в северозападната част на крепостта върху руините на античните и средновековни сгради било създадено малко селце от анадолски преселници, наречено Хисар / арабска дума, която означава крепост /. Величествените останки от крепостта, като един от характерните белези на селището, подсказват защо е наречено с това име.
Пътешественици, които през деветнадесети век минават оттук, го отбелязват в своите пътеписи и карти най-често като Хисар, но също така – Лъджа / означаващо на български баня, горещ минерален извор / и Лъджа Хисар / Хисарските бани/.

Хисарь (карта от 1930 г.)

След Освобождението село Хисар става популярен български курорт. През 1942 година то се слива със съседното село Момина баня и е наименувано Хисар– Момина баня. През 1964 година е обявено за град с името Хисаря / център на община Хисаря /.

Хисар-Момина баня (туристическа карта на България от 1963 г.)

Мнозина обаче от местното население, особено по-възрастните, продължават да го наричат Хисар. Любопитно е, че и в някогашния вестник „Хисарска заря“/ 1967 – 1990 /, на който бях редактор, винаги го пишехме Хисар.
В действителност това „Хисаря“ не е измислица на чиновници и учени. То се употребявало често от гостите на курорта много преди обявяването му за град. Среща се понякога в художествени и журналистически публикации, в надписи на пощенски картички още от края на деветнадесети и началото на двадесети век.
„Хисаря“ е членувана форма от Хисар с непълния член „я“. Според специалистите и други наименования на наши географски обекти се употребяват в членувана форма – Леденика, Юндола, Предела, Кайлъка и др.

Карта на община Хисаря днес

Е, кой ли се интересува от езиковедските въпроси. Всеки казва и пише както желае – Хисаря или Хисар. Но официалното е както е посочено в указа за обявяването на селото в град, публикуван в Държавен вестник през 1964 г.

ТОПЛИЦА

През 831 година Диоклецианопол влязъл в пределите на България.
Наследникът на хан Омуртаг Маламир, който бил малолетен и заедно с него и от негово име управлявал кавхан Исбул, нахлул с войските си в Тракия да накаже византийците за нарушения мир.
Много градове, много крепости, помнещи още конниците на ювиги хан Крум, отново паднали в български ръце. Взет бил и Филипопол. Ала войниците на кавхан Исбул не оставили меча. Зад гърба им, на север, имало още една византийска твърдина – градът край топлите извори Диоклецианопол.
Със смелост и храброст, с помощта на славяните, които отдавна се били настанили и живеели по тези земи, крепостта била превзета. Сражението се водело на много места, но най-упоритият натиск бил при главната южна порта. Скоро през нея, възседнал своя кон, влязъл самият кавхан Исбул и за разбитите ромейски войници единственото спасение било или да потърсят за бягство тайните изходи или да се предадат в плен.
Кавханът прибрал меча в ножницата. Събрали се край него българи и славяни. Разнесли се възгласи: „Ромейската твърдина е наша! Топлица е свободна!“ Приближил се стар, беловлас славянин и му поднесъл гостоприемно стомна с вода от топлите извори, даващи здраве и сила...
Няма точни исторически данни, но според легендите, възникналото тук средновековно българско селище се наричало със славянското име Топлица.

ДИОКЛЕЦИАНОПОЛ

Император Диоклециан /284 – 305/ разгърнал широка градоустройствена дейност в Тракия. По негово време разрушеното при готските нашествия селище при днешния Хисар, което много преди това било обявено за императорско владение, било възстановено и обновено. За да бъде предпазено от нападение, започнало ограждането му с високи крепостни стени, като за строежа били събрани от близо и далеч хиляди траки роби.

"Целебна вода за императора"

През 293 г., в деветата година от идването си на власт, Диоклециан посетил Берое, Филипопол и Сердика. От 25 май до 10 юни и после отново от 2 до 15 юли бил във Филипопол. През това лято навършил 50 години и послучай юбилейната годишнина възстановеното селище край топлите извори, където по негово нареждане се изграждала крепост, получило статут на град и било напречено Диоклецианопол.

Смята се, че тъкмо тогава, при престоя си във Филипопол, е отишъл лично да го посети. Едно лятно утро се качил на колесницата и съпроводен от вярната си стража поел на север по главния римски път, който прехвърлял Хемус и достигал до Ескус на брега на Истър / Дунав/. Пътното отклонение преди планината го отвело в града, който вече щял да носи неговото име.
/ Из книгата ми „Диоклециан и Диоклецианопол“, 2010 г. /

– – –
През 1993 г. град Хисар тържествено отбеляза своята 1700 годишнина.
Въз основа на нови данни и археологически изследвания, науката потвърждава първоначалното предположение на Константин Иречек, че тук е бил античният град Диоклецианопол, споменат в пътеводителя на византийския историк Хиерокъл като трети по големина град в Тракия след Филипопол /Пловдив/ и Берое / Стара Загора /. В архиерейските списъци той е посочван като важен епископски център към Филипополската митрополия. За това говорят и откритите при разкопки останки от многобройни раннохристиянски базилики.

– – –

Посрещане на император Диоклециан
(театрална възстановка от 1970 г.)

Днес в Хисар за Диоклециан напомнят останките от високите римски стени, които са градени по негово време и по негово нареждане. За античния Диоклецианопол може много да се научи от археологическите разкопки и от експозицията на градския Археологически музей.

Крепостни стени на древния Диоклецианопол

През изминалите години в летните хисарски празници са представяни възстановки от античното минало – шествие, показващо пристигането на император Диоклециан, театрални сцени край крепостта, разкриващи моменти от живота на древните траки и римляни в курорта.

АУГУСТА

През 1935 година при разкопки на античната римска баня в Хисар е открито парче от мраморна плоча със запазени 7 реда от латински надпис. Въз основа на разчитането и тълкуването, направено от Д. Дечев, той излиза със становището, че античният град при Хисар се е наричал Аугусте / Auguste /– августейшо, императорско селище. След публикацията му в годишника на Пловдивския музей / 1937 г./ това становище се възприема като достоверно в научната литература в продължение на няколко десетилетия. То добива широка популярност, въпреки,че по-късно, опирайки се на нови данни, анализи и проучвания, учените утвърждават, че при топлите хисарски извори се е намирал античният град Диоклецианопол.

Балнеосанаториум "Аугуста" на Балкантурист
(старата сграда)

Кой знае как се е казвало античното римско селище преди идването на император Диоклециан / 284 – 305 /, но къс сигурност е било императорско владение.

В курорта името Аугуста носят различни обекти.

Спа-хотел "Аугуста"

Така се нарича улицата, на която живея, започваща от гарата до стария хотел „Балкан“.През 1965 година в Хисар е открит балнеосанаториум на Балкантурист „Аугуста“. Преместен по-късно в нова сграда, днес „Аугуста“ е модерен спа хотел, посрещащ целогодишно чуждестранни и наши гости.


През същата 1965 г. името „Аугуста“ получава и новоиизграденият тогава в курорта голям универсален магазин. Отдавна сградата е преустроена и има не само търговско предназначение. Но красивото фасадно керамично пано от керамичката Ана Кметова напомня за името Auguste.





Любопитно е, че някога беше популярна една забравена вече естрадна песен „Аугуста“, посветена на древния град. Текстът е на поета Дамян Дамянов, композитор е Тончо Русев. През 1970 година, по време на празника на курорта, тя прозвуча за първи път в летния театър в изпълнение на родената в Хисар Мими Иванова. През 1972 г. песента е записана от Балкантон на грамофонна плоча в изпълнение на Лили Иванова. Една красива, романтична мелодия с думи за любов и мечти.

Ето текстът:  

Сърцето ми е яка крепост древна,

тъгата ми – един затрупан ров.

Но съм жена от земните най-земна

и още чакам твоята любов.

Не питай как се казвам! Ще те пусна

на крепостта през тайната врата.

Наричай ме със името „Аугуста“!

Наричай ме любов или мечта!

Аугуста, Аугуста е моето име.

Аугуста зови ме! Аугуста люби ме!

Изгаряй ме с поглед, изгаряй ме с устни!

И вечно повтаряй: Аугуста, Аугуста!

Ако забравиш името ми даже,

ако нощта лика ми окраде –

попитай вятъра, ще ти го каже,

моли зората – ще ти го даде!

Навярно текстът на песента Дамянов е написал в Хисар, където в продължение на много години редовно гостуваше в почивния дом на писателите и създаде тук много свои поетични творби.

ЯБЪЛКИ „АМАСИЯ“

В първия том на „Българска помология“/ 1958/ пише, че този сорт ябълки е от азиатската част на Турция /град Амасия /. Принесен бил от Турция в началото на двадесетте години на двадесети век от генерал Тодор Марков, тогава български консул в Цариград. Сортът бил слабо разпространен у нас. Имало малко на брой дървета в Хисар и в колекционните градини на овощарските научно-изследователски институти.
За мен и за други хисарчани, с които споделих прочетеното, беше изненада, че генерал Марков, известен със своята любов и грижа за природните богатства и старините на Хисар, е имал и такъв принос – да донесе тук нов сорт ябълки.
Казват, че ябълките от град Амасия били хубави, ароматни, широко популярни в Турция. Сигурно първите дръвчета, донесени от генерала, били засадени в курорта или в родното му село Хисар- Кюселери / днес квартал „Момина баня“/. Минали са обаче много години оттогава. Едва ли в хисарския край има от някогашните ябълки „Амасия“.
Според специалистите, плодовете им са плоско закръглени, под средно големи, широки около пет и половина сантиметра. Потребителска зрелост придобиват в края на ноември, но може да се консумират и по-рано. Съхраняват се до месец март, дори до по-късно. Дърветата били силно развити, на 20 години достигали до 7 метра височина и до 8 метра ширина.
Може да си ги представим, но не сме опитали вкуса и аромата на плодовете и за нас това е една далечна, любопитна история.

ЗЕЛЕНАТА ПТИЦA

Разглеждайки по интернет спътниковата карта на Хисаря, случайно открих, че обраслата с гора височина край квартал „Момина баня“ прилича на зелена птица, разперила огромни криле.

Не знам дали някои моминобанци, които са се изкачвали на могилата, са доловили тази странна прилика. Навярно, за да се открие загадката, трябва да се погледне от близките по-високи средногорски върхове.
Нарисувах картина на приказната птица и я включих сред хисарските картини на организираната през есента моя самостоятелна изложба. Съществуването на този природен феномен изненада и събуди любопитството на дошлите на откриването на изложбата. Оказа се, че само един от тях знаеше за странната прилика.

Може би напомня на сокол– юнашка птица? Нали там, под могилата се е родил моминобанецът хайдут Генчо и е бродил с четата си из гората. В тежкото време преди Освобождението, за да се спасят от безчинствата на башибозука, българите се криели горе на могилата, намирайки всъщност закрила в горските крила на птицата.
Може да пофантазираме, че разперила криле край Хисар днес зелената птица носи на хисарчани и на гостите на курорта щастие и късмет.
Тази интересна, уникална природна забележителност, за която все още малцина знаят, заслужава широко да се популяризира.

БАЗИЛИКАТА “СВЕТИ СТЕФАН”

Диоклецианопол: базиликата "Св. Стефан"

Като разкопавал на около 120 метра южно от крепостната порта Камилите, в късната есен на 1935 г. един хисарски иманяр изровил малка сребърна кутийка - мощехранителница. От зидовете, които се подавали при изкопа, специалистите разбрали, че е открита антична базилика и през следващата година, щом се изпролетило, археоложката Вяра Иванова със средства от фонда за изучаване на Пловдивски окръг започнала разкопки, които продължили и през 1937 г. Окончателното проучване става през 1980 г. при работата по консервиране и експониране на основите на базиликата. Щом излезем през южната порта, може да ги видим наблизо, вдясно от пътя. Сега той е тих и спокоен, но в античността е бил главният път, по който пристигали в града край топлите извори гости от Филипопол и Константинопол.

Базиликата, изградена подобно на крепостната стена със смесена зидария от редове камъни и редове тухлени пояси, била трикорабна, с тристранна абсида, с предверие, в което се влизало през един вход и пред него на запад се простирал двор, ограден със зид. Малък вход имало откъм пътя, в източната страна на северния кораб. Вътре трите кораба били разделени от два реда по пет кръгли, иззидани от сегментни тухли колони, измазани с розова мазилка. Подовата настилка била от тухли, с тухли бил настлан и черковния двор.

При разкопките в източната част на северния кораб, дълбоко под пода е открит зидан гроб, който бил отварян. Край него, сред развалините, е намерен счупен мраморен надгробен надпис на гръцки език, който специалистите датират от VI в. От надписа се разбира, че базиликата се наричала “Свети Стефан”. Преводът гласи:

Като дар от Бога се принесе,

спазвайки божиите заповеди,

Теодор със светла памет;

И като трябваше да отиде към Бога

и беше пожелал да има вечното си жилище

в този честен дом на светия

славен първомъченик Стефан,

тук намери успокоение

на месец октомври, трети ден, индиктион седми,

след като изпрати пред себе си,

като чист тамян,

собствения си син Йоана,

протектора, който почива в предверието на този храм.

Базиликата "Св. Стефан" и сребърната мощехранителница

Не е известно какъв е бил Теодор, а титлата протектор на сина му Йоан не е точно установена. Смята се, че през VI в. по времето на император Юстиниан, когато Йоан бил погребан в храма, протекторите изпълнявали ролята на декоративна благородническа гвардия.

Според археологическите проучвания базиликата “Свети Стефан” е сред най-старите от откритите в Хисар раннохристиянски храмове. Построена е в средата на IV в. и вероятно е била гробищна черква към големия градски некропол на изток от нея. Разрушена е при нападението на хуните в средата на V в. После я възстановили на същите основи, като преустроили абсидата ѝ, която първоначално била полукръгла, в тристенна. По онова време Диоклецианопол се бил разраснал извън крепостните стени, край нея на запад се появил малък градски квартал и тя била превърната в енорийска черква. Окончателно била разрушена от голям пожар. При разкопките бил открит дебел пласт пепел и овъглени части от дървената конструкция на покрива, срутил се върху тухления под. От намерените в пепелта императорски монети и други находки се разбира, че това е станало към края на X в.

Дълга и интересна е историята на базиликата “Свети Стефан”. Сребърната мощехранителница, станала причина за случайното откриване на нейните останки, сега е в експозицията на археологическия музей в Хисар.

Мощехранителниците, в които се пазели мощите на някакъв светец, били закопавани под престолния камък в черковния олтар. От олтарното пространство на базиликата е изровена от иманяра и малката елипсовидна кутийка от старо потъмняло сребро. Предполага се, че е била обвита в оловен лист, който се е разпаднал. Имало ли е нещо в нея при изравянето ѝ не се знае...

Останки от базиликата "Св. Стефан" днес

БАЗИЛИКАТА КРАЙ МОМИНА БАНЯ

В своята книжка за Хисар, излязла през 1889 г., историкът Г. Димитров обяснява, че Момина баня се намирала вън от крепостта, в началото на Горещия дол, на около 160 метра под мястото, наречено Черковище. Имало ли е някога черква на това място близко до банята и каква е била тя се изяснява едва през 1960 г., когато във връзка с прилагането на градоустройствения план на курорта, археолозите Д. Цончев и К. Маджаров започват там разкопки и проучване и откриват останките на раннохристиянската базилика. Тя била построена в началото на V в. като енорийска черква към новия квартал, възникнал при разширяването на Диоклецианопол източно от укрепената му част. Обслужвала и многобройните му гости, които идвали да търсят изцеление в намиращата се наблизо римска баня. От тухлен латински надпис в запазен от античната постройка зид разбираме, че банята е била градена век по-рано от базиликата, през 308 г. по времето на императорите съавгусти Максимиан Галери и Линиций баща. Тогава християнството не било признато още за официална религия, християните били жестоко преследвани. Любопитно е обаче, че съпругата на Галери, която се казвала Валерия и била дъщеря на император Диоклециан, а така също и нейната майка, изповядвали тайно християнската вяра. Вероятно Валерия, заедно с други знатни гости, е идвала в града край топлите извори, който носел името на баща ѝ. Къпала се и в омайните води на Момина баня, отправяйки скришом молитви към своя Бог, но за да избегне смъртното наказание е била принудена да се прекланя пред римските божества и да принася жертвени дарове в езическите светилища. А няколко десетилетия по-късно християнството проникнало и бързо се утвърждавало в Диоклецианопол.
В средата на IV в. били изградени и първите християнски храмове в града. Когато построили базиликата край Момина баня, градът бил вече не само известен водолечебен център, но и важно средище, в което новата религия намирала условия за широко разпространение.

Диоклецианопол: Базиликата край Момина баня

По своето архитектурно оформление базиликата край банята е била трикорабна, с една полукръгла абсида. Трите кораба били разделени от два реда по пет колони с правоъгълна форма, иззидани от камъни. Подовата настилка била от тухли. Предверието било с три входа от запад и малък портик с пет колони пред тях. Имало и ограден със зид черковен двор, който не е проучен напълно, защото сега върху него минава широка асфалтирана улица.
От северната страна на базиликата, до преддверието, допълнително бил изграден баптистерий (кръщелна) във връзка със започналото по-късно масово покръстване на възрастното население. Той представлявал правоъгълно помещение с малко засводена полукръгла абсида и пред нея - малък басейн с изградени от камъни стени, измазан отвътре с розов водоустойчив хоросан. В баптисерия се влизало през врата от към двора и след извършване на църковния обред кръщение, новопокръстените минавали в предверието и от там в храма.
Живеещите в квартала край базиликата били главно от местното тракийско население от племето беси. Част от тях, по-заможните, вече били романизовани, но другите продължавали да говорят на своя език, да спазват тракийските обреди и ритуали.
Знае се, че в края на IV в. и началото на V в. пръв покръстител на бесите, горе в Родопите, бил епископ Никита Ремесиански, който превел Библията на бески език и на него извършвал богослужението. За съжаление този превод (Библия Бесика) не е запазен. И в Диоклецианопол по това време започнало постепенното приобщаване на бесите към християнството, но няма сведения богослужението сред тях да е ставало на родния им език. В античния град се говорело на гръцки и латински, така били извършвани и църковните служби.
Днес каменните основи на базиликата край Момина баня след направената консервация и реставрация, привличат нашия интерес. Минавайки оттам, можем да се отбием, да спрем пред сухия, празен сега малък басейн на кръщелната. Можем да си представим как някога го напълвали с вода, донесена от топлия извор на близката римска баня, как свещеникът освещавал водата и в нея нагазвал с боси крака поредния желаещ, дошъл със смирение и надежда чрез тайнството на светото кръщение да приеме християнството.

Каменните основи на базиликата край Момина баня днес

Ако застанем на мястото на централния вход на храма, двете редици от основите на зиданите от камък колони, които някога се извисявали високо, ще насочат погледа ни на изток към абсидата, където е бил олтарът. С помощта на въображението може да си представим картини от онези далечни времена преди 15-16 века, докато само на крачки от останките на античната базилика тече ежедневието на днешния ден.

ПОД СЛЪНЧЕВИЯ КРЪГОВРАТ

Един слънчев часовник, открит при арехологическите разкопки, показва как са измервали времето в Диоклецианопол. Върху квадратната горна част на мраморен капител е издълбан полукръг. В центъра имало оловна пръчица (гномон), заварена с олово. От нея излизат 12 врязани линии, които определят часовете. Огрявана от слънцето, пръчицата хвърляла сянка върху съответната врязана линия и така показвала колко е часът. Ако на мястото на загубения гномон се сложи нова оловна пръчица, под лъчите на тракийското слъце, както е било преди много векове, нейната сянка отново ще отмерва времето, сякаш нищо не се е променило...

Само че всичко тече, всичко се променя. Под слънчевия кръговрат градът край целебните извори е преживял времена на разцвет и времена на разруха и сега, обновен, гради своето настояще и бъдеще. А мраморният часовник, който е бил поставен на видно място върху някоя сграда на централния диоклецианополски площад, днес е експонат в музея в Хисар.

ПРЕСКОКЪТ НА БЕСТИАРИИТЕ

Прескокът на бестиариите

Две фигури на мъже (бестиарии) в къси туники, в ръцете с по един прът в готовност за прескок вероятно на атакуващо ги животно... Това е изобразено на намерената край амфитеатъра на античния Диоклецианопол част от мраморен барелеф.

Бестиарии е наименование за акробати, които извършвали опасни циркови номера с диви животни. То идва от латинското – бестия, което означава звяр. Сигурно балерефът, който е имал и други сцени, е служел за реклама на провежданите там циркови акробатични игри.

Амфитеатърът - така е изглеждал в Античността.

Диоклецианополският амфитеатър бил изграден в края на III в. В малката долчинка наблизо, на юг от римската баня при извора Топлица. Отначало в него се устройвали гладиаторски борби, но след утвърждаването на християнството, когато църквата ги забранила, те били заменени с циркови игри и други зрелищни забавления.

Арената, разкрита при арехологическите разкопки през 1981 г., е с елипсовидна форма, оградена от стена, изградена от камъни и четириредов тухлен пояс. От седалките наоколо няма следи, защото са били дървени.

Останки от античния Амфитеатър

Като минавате край амфитеатъра, вгледайте се в притихналата днес арена, обрасла със зелена трева. Вслушайте се, може би ще ви се стори, че чувате идващи от далечното минало удари на тимпан, отривисти викове на акробати, възгласи на публиката, ръмжене на диви животни, пускани през трите тесни врати от север... Най-вероятно в представленията са участвали мечки, глигани, за което напомнят и откритите при разкопките няколко глигански зъба.

За да имате по-точна представа как е изглеждал амфитеатърът може да разгледате в музея негов сполучливо направен макет.

А на мраморния барелеф двамата бестиарии отдавна, от толкова векове се готвят за прескок...

ДИОКЛЕЦИАНОПОЛСКО МОМИЧЕ СЪС ЗЛАТНИ НАКИТИ

Красиви са две леки златни обици с ромбоидна форма и малки висулки, с врагден в ромбовете зелен емайл. Те са част от златните накити открити в зидан гроб в един от некрополите на Диоклецианопол, отвън край северния край на източната крепостна стена. Там през IV век било погребано младо момиче от знатен произход, облечено в дрехи от златотъкан плат. Сред златните му накити освен обиците има още две малки кръстчета, пръстен, игла за коса, златна халка и част от огърлица от две филигранови топчета в единия край с правоъгълна пластина, която завършва с кука за прихващане.

Кое е било това момиче? Каква е била съдбата му? Връщам се повече от 16 века назад и въображението ми рисува една легенда за млада зеленоока римлянка и момък от траките роби, работел на строежа на императорската резиденция в крепостта до голямата римска баня. Въпреки тежкия изнурителен труд, момъкът обичал да свири със своята тръстикова свирка, а от единственото си богатство – стара златна монета, останала от баща му, поръчал тайно на тракийски майстор да направи красиви обици, за да ги подари на зеленооката римлянка... Дълга тъжна история за една невъзможна любов.

Младият роб бил откаран далеч на някакъв строеж на пътна станция край Хемус. А момичето загинало, препускайки с колесницата си, чийто път бил пресечен от черен глиган, тая тъмна митична сила. Така ли е било? Кой знае... Какво ли е станало с младия тракиец? Дали се е опитал да избяга и е изчезнал в планината, за да бъде свободен или заради момичето е тръгнал обратно към Диоклецианопол, бил е заловен и пребит като беглец?

Сега двете златни обици с капчици зелен емайл са в музейната експозиция. А градината край минералните бани могат да се видят разкритите при разкопките останки от голяма римска сграда, градена с труда на траките роби. Някога тук, в краткото време за почивка се е разнасяла мелодията на тракийска тръстикова флейта, а по пътеката, сред дърветата се долавяли стъпките на младата римлянка, тръгнала със своята слугиня към топлите извори.

КАТАПУЛТИ

Любопитно е какви са били защитните машини, които при обсада гражданите на Диоклецианопол издигали на крепостните стени, може би на връхните платформи на крепостните кули.

Един от видовете катапулти имал в основата си стабилна хоризонтална дървена рамка, в средата между нея с дебело въже от волски сухожилия, усукано здраво около дръжката на голяма дървена лъжица. Отпред на рамката било монтирано въртящо се обло дърво – макара, върху което се навивало друго въже, завързано за горния край на лъжицата и дърпало назад, като опъвало усуканите около дръжките сухожилия. При пускане лъжицата, със сложения в нея камък, отскачала силно напред, удряла се в издиганата в средата вертикална рамка и камъкът изхвърчавал надалеч. Обслужването ставало от трима души. Двама държали лостовете за навиване на макарата, при опъване назад към лъжицата, третият слагал в нея камък, грубо очукан във формата на голямо кълбо. Когато я пускали тя го мятала със сила. Изхвърляните каменни гюлета или гърнета със запалена смола достигали на разстояние до два стадия по римските мерки. А един стадий се равнява на около 190 метра.

ОТБРАНАТА НА КРЕПОСТТА

През последните десетилетия на IV век, по времето когато била изградена на сегашното си място южната порта, били построени казармените сгради край южната и източната крепостни стени на Диоклецианопол. Те имали спални помещения за войниците от градския гарнизон, отзад със складове за храни и боеприпаси, а отпред с портик с масивни квадратни колони от тухли. От западната страна, непосредствено до южната порта, се намирало караулното помещение за стражата, която контролирала влизането и излизането от крепостта. 

Южната крепостна порта. Отдавна я няма вратата на входа.

От източната страна на портата при разкопки за проучване на казармите било намерено полукръгло съоръжение с отточен канал, открити били кости от животни, ножове, поставки от стъклени чаши, парчета от антична керамика. Навярно там, на втория етаж на сградата се е намирала войнишката кухня... Подробности за устройството на диоклецианополските казарми могат да се намерят в монографията на Константин Маджаров „Диоклецианопол“ (1993).

Входът за вътрешната тухлена стълба в Южната порта.

След археологическите проучвания е направена консервация на откритите основи на казармените помещения. В тихия днешен ден любопитно е да се разходим сред тях, там където някога са оттеквали стъпките на римски войници.

Отбраната на крепостта се осъществявала от постоянен гарнизон от една кохорта бойци (около 500 души). При голяма опасност в защитата се включвало и градското население. За такъв случай съобщава византийският историк Теофилакт Самоката. В своя разказ за нахлуването на аварите в Тракия през 587 г. посочва, че след неуспешната обсада на Берое (Стара Загора), се отправили към Диоклецианопол. Той пише: „те обсадили здраво Диоклецианопол, но градът се противопоставил с всички сили и смело възпирал настъплението им. Гражданите издигнали на стените катапулти и други защитни машини, така че за варварите било невъзможно да влязат в непосредствен бой. Така те си изпатили, както се говори в приказката за вълка, който останал с отворени уста и празни надежди“.

Как ли са били посрещани атаките към главния южен вход? За това в хрониките не се споменава, но нека си представим как от двете кули отстрани и от третата кула на външната арка нападателите са обстрелвани постоянно със стрели и леки копия, мятани надалеч. На широката връхна платформа на кулите са качени катапулти. От вътрешната страна на фронтона на портата е прикрепена желязна макара с прехвърлено през нея въже. Долу от натрупаната наблизо купчина с едри камъни пълнят коляма кошница, вързана за въжето и ги качват горе. От складовете на казармите изнасят да качат и малки бурета със смола. Срещу аварите, обсадили града, катапултите изхвърлят надалеч грубо очукани като гюлета камъни, понякога и гърнета със запалена смола. Ако скритите под защитните покрития, наричани костенурки, от изплетени пръти и мокри волски кожи, успеят да приближат някои от своите обсадни машини – тараните и опитат да разбият вратата, от малката кула на външния свод с отвор на пода се изсипват да ги смажат и подпалят тежки камъни и горяща смола...

Останки от римските казарми

Край южната порта и по цялата диоклецианополска крепост защитниците оказали упорита съпротива. Както пише в хрониките, аварите си изпатили, вдигнали обсадата и си заминали. Истината обаче е, че преди това, например при нашествието на хуните в средата на V век, а и по-късно, през следващите векове, крепостта е разрушавана на отделни места, Диоклецианопол е превземан и опожаряван. Но при нападенията южната порта е показала, че е здраво отбранително съоражение.

ЗАЛИВЪТ „ХИСАРЯ“*

Рядко вече отивам до център в градинката край фонтана. А лятната жега е приятно да приседнеш под сенчестите дървета край буйните водни струи. Срещам там двама познати стари хисарчани, които си припомнят младите години, когато лете са ходили на море. Подсмихвам се и им казвам, че ако искат истински да се разхладят, най-добре да отидат до залива „Хисаря. Поглеждат ме изненадани, учудени. Кой ли е чувал такъв залив!

Скоро случайно бях прочел за любитния факт, свързан с името на нашия курорт и бързам да им разкажа, защото какво е удоволствието да знаеш нещо без с някого да го споделиш.

Разположение на остров Смит, Южни Шетлъндски острови

Слушали сме за ежегодните български експедиции до Антарктида, до базата ни на остров „Ливингстон“. Наред с другата изследователска работа нашите извършили подробно картографиране и даване на български имена на безименни до тогава географски обекти. Оказва се, че българската комисия по антарктически наименования през 2008 година е нарекла на името на нашия град Хисаря един залив на необитаемия остров „Смит“. И той, както и „Ливингстън“ е от групата на Южните Шетлънски острови. На картата на остров „Смит“, направена през 2009 г. заливът „Хисаря“ е отбелязан на югоизточното крайбрежие. Широк е около километър и се вдава на 500 метра навътре в сушата. На входа на залива, от северната страна се намира скалист нос, наречен на името на българския град Дупница.

И други заливи, върхове, ледници са наречени с български имена. Попаднал съм на някои подробности, ровейки из интернет и обяснявам, че остров „Смит“ е дълъг 32 км, широк 8 км, по-голямата му част е със снежна и ледена покривка. Издигат се високи скалисти хребети с ледени шапки. Най-високият връх е 2105 метра.

Там, някъде далече, дето се вика на края на света, сред антарктическия пейзаж е и заливът „Хисаря“. Интересно е да седим тук в лятната хисарска жега, в градинката под старата липа и да подхващаме странната снежна приказка. Да се мъчим да си представим изправените по крайбрежието на залива черно-бели фигури на пингвините, единствените жители на острова. Навярно има и тюлени, кой знае.

 - Кой може да иде да види всичко това – изрича скептично един от познатите ми стари хисарчани.

"Заливът Хисаря"

Наистина, на остров „Смит“ нямало научни станции, рядко бил посещаван от учени и алпинисти. Но от Аржентина до Антарктида и островите в този район пътували туристически кораби. Стига да имаш достатъчно пари.

Е, какво пък, на нас ни остава задоволството да бъбрим за непознатия загадъчен свят на Антарктида, където на географската карта има и залив с името „Хисаря“.

*От моята книга „Чудно впечатление“ (2012)

КАМЕННИЯТ ПРОФИЛ НА ВАЗОВ

Обикалял съм Хисарските крепостни стени и вглеждайки се във величествените им останки съм откривал, че някои от тях, обрушени от времето, наподобяват причудливи фигури – самотни арки, Сфинкс, дракон... Всеки ги оприличава според въображението си.

Наскоро обаче научих изненадан, че Античната крепост крие загадка, която трудно се открива и за нея сигурно малцина знаят. Под надслов „Дядо Вазов“ един софийски фотограф – Цветан Константинов е публикувал в интернет снимка на част от Хисарската крепостна стена, чийто контур напомня профила на Иван Вазов. Авторът отбелязва, че това е на стотина метра от Южната порта „Камилите“ гледано в посока югозапад-запад откъм северната страна на портата при контражур към залез слънце. Съвсем близо е до мястото, където през лятото на 1882 г. поетът е написал своята поетична възхвала „Отечество любезно, как хубаво си ти!“.

Каменният профил на Вазов, един странен феномен... Всъщност, минавайки край тези крепостни останки не може да се забележи приликата с образа на поета. Трябва да се намери точната гледна точка, точното място, точното време по залез. Може би и други хисарчани и гости биха се опитали да разгадаят загадката, да направят снимки, улавяйки тази оптическа илюзия.

Ето снимка, направена от сестра ми Павлина Кънчева:

ИВАН ВАЗОВ В ХИСАР /ПО СТЪПКИТЕ НА ПОЕТА/

През лятото на 1897 г. поетът Иван Вазов, тогава 47-годишен, народен представител и двама негови другари, след като направили излет до средногорския връх „Богдан”, пристигнали да прекарат няколко дни на Хисарските бани. Настанили се в хотел „Хисар” в центъра на курорта.

Сега този хотел не съществува. Неговата сграда се е намирала на празното място срещу днешната колонада с водопийния павилион.

-->

На снимка от седемдесетте години на миналия век се вижда част от несъществуваща вече сграда на хотела /посочена със стрелка/.

--> -->В този хотел през 1897 г., на 9 юли, поетът написал пътеписа „Богдан”, а на 11 юли - пътеписа „Българският Херкулесбад /една разходка до Хисаря/”.

-->

Срещу хотела, където сега е красивата градинка, е бил хисарският пазар, предлагащ на курортистите пилета, грънци, зеленчук.

Можем да си го представим от една архивна снимка от тридесетте години на миналия век. И тогава е бил все същият, както  и когато го е посещавал Вазов. Само дърветата наоколо са израснали повече, появили са се нови сгради. В края на пазара се вижда хотел „Хисар” – по-ниската сграда .
Иван Вазов пише, че купили от пазара две краставици и ги пратили в хотела, наричан по обичая страноприемница. Заръчали да им направят таратор, прохлаждащ в лятната жега.

Вазов в Хисар. Нека минем по стъпките на поета. Да тръгнем от центъра по булеварда, който сега носи неговото име, към крепостната порта „Камилите”, отвъд която е правел своите разходки с приятелите си. Така както ги описва в хисарския си пътепис и в редица страници на романа „Нова земя”, разкриващ живота в първите следосвобожденски години, когато Хисарските бани са най-предпочитаното място за отдих на тогавашната пловдивска интелигенция.

На юг по бул. "Иван Вазов"

Излизаме от южната страна на портата.

Една рисунка от художника Йозеф Обербауер от първото издание на романа „Нова земя” през 1896 година  показва какво е представлявала  южната порта на хисарската крепост.
Била наречена „Камилите”, защото с изронени камъни, с пропукана арка, нейните останки приличали на две гигантски камили, застанали една срещу друга.
Тогава портата все още била главен вход за Хисар, където посрещали гостите, пристигащи от Пловдив с файтони.

По време на престоя си в Пловдив /1880-1885/ Иван Вазов, депутат в областното събрание на Източна Румелия, главен редактор на списание „Наука” и редактор във вестник ”Народний глас”, е сред редовните посетители на курорта.

-->

С идването на пролетта всяка събота група млади депутати и висши чиновници се качвали на файтоните и заминавали за Хисарските бани. Пристигали в съботната вечер, прекарвали там двете нощи и неделния ден и в понеделник сутринта се прибирали в Пловдив. Сред тях били поетът Иван Вазов и приятелите му – писателят Константин Величков, публицистът Михаил Маджаров, младият юрист и публицист Стефан Бобчев и други, после използвани като прототипи на герои в романа

„Нова земя”.

Стефан Бобчев

Константин Величков

Михаил Маджаров

Освен седмичните разходки до Хисар, те прекарвали и летните си отпуски  в курорта. За Вазов той е не само място за отдих, но и за вдъхновение и творчество. Тук той написва 17 стихотворения, повечето от които включени в стихосбирката  му „Поля  и гори”, излязла през 1884 година.

Борба и борци - юли 1882
Отечество любезно, как хубаво си ти! - 6 юли 1882
Нощна музика – юли 1882

Ранений опълченец при Шейново – юли 1882

Поет и жетварка /съвремнна еклога/
- юли 1882
Кулата – юли 1882
Зли пролез /Exelsior/ - юли 1882
Два сфинкса – юли 1882
Песента на синчеца – юли 1882
Долината – юли 1883
По райските долини – юли 1883
Хисарските развалини – юли 1883
Вечерният час – юли 1883
Жива картина – юли 1883
Рицар Белафре – юли 1883
Нощно пътуване – 1892

Край крепостната порта, където някога са отеквали  стъпките на Вазов, сега се спираме пред бронзовия му барелеф, поставен да напомня, че на 6 юли 1882 година  е написал тук стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти”.

Казват, че подтик за написването му  е чувството на възторг от възхитителната панорама, откриваща се от високата древна хисарска крепост, където младият Вазов, като мнозина други  се е изкушавал да се изкачи по изронената  тухлена стълба вътре в зида на южната порта. А там, отгоре, се вижда как на север хоризонтът се загражда от зелената Средна гора, зад която се показват голите старопланински върхове, а пък на юг е омайната гледка от обширното тракийско поле със златистите ниви, със зелените ливади и градини, а нейде в далечината със синия силует на Родопите. Един прекрасен кът от родината, сякаш побрал разнообразието от богатство и красота. Разбира се, не тъкмо тази картина рисува поетът. Стихотворението, което пише, е славослов на българската природа:

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
Тук весели долини, там планини гиганти,
Земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
Хляб, свила, рози, нектар, цветя  и плодове,
На Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

Стихотворението е поетична възхвала на красотата и богатството на българската земя. Но в последните два куплета тонът става песимистично-сатиричен, защото отечеството  е достойно за любов, то е истински рай, но мнозина не оценяват това.
Поетичните си размисли край древната крепост Вазов разкрива в стихотворенията  - „Хисарските развалини” – едни застарели сред толкова младост, „Два сфинкса” -  за разцепения тогава връх на южната порта, чиито останки според него наподобявали два сфинкса, посрещащи загадъчно  и тайнствено гостите на курорта, „Рицар Балафре” – написано по едно тъмно предание от Хисаркюселерската околност за Богдан /Дан Войвода/, който се биел с рицарите кръстоносци , достигнали в средните векове до Средна гора. Според преданието  най-високият средногорски връх носел името на юнака от легендата.

Късно при залез, Вазов обичал да се разхожда край крепостните стени , особено привечер и да се наслаждава на променящите се картини. В романа „Нова земя” пише: „Августовското слънце висеше доста ниско над средногорските бърда. То озаряваше старовремските зидове със своите пурпурни лъчи и им придаваше особен цвят, изражение и ефект. Техните грамадни останки, изгледвани от неосветената страна, добиваха още по-едри размери и по-мрачна замисленост в сияйния фон на кръгозора.”

Едно от любимите места за разходка била и малката зелена долина, отвън  край  западната крепостна стена и продължаваща на юг, която сега наричаме Славеев дол.
В стихотворението си „Долината” поетът рисува една пасторална картина:

Обичам те, долино моя хладна,
долино, сенчеста, приветна , шумна  -
мирът на твойта тайнственост отрадна ,
шумът на твойта вада сладкодумна.
Възток ли запад ли изгрей пламливо –
ти каниш ме приветливо на гости
и бързам в твойто лоно аз щастливо,
обилно с прелести , омайни, прости.
Във твоите брястове зеленолисти
невидим славей пей, въздиша чудно,
упойно бъблят струите сребристи
на твоето поточе будно.

-->
Променил се е днес този природен кът, но е все така привлекателен със сенките на старите дървета, с потока, който лъкатуши между тях , с песните на птиците...

В Славеев дол

През лятото на 1897 год. Вазов се възхитил от градинката от млади  акациеви дръвчета  край минералните бани, създадена от швейцареца инж. Люсиен Шевалас и възкликнал: „Голяма красота за Хисар и голяма драгост за посетителите му!”
Чудотворецът Шевалас, както го наричал поетът , бил голям майстор по парковете  и градините . Под негово ръководство се извършило парковото устройство на Първото пловдивско изложение през 1892 г. /днешната централна  градска градина в Пловдив/, а след това  пристигнал  в Хисар и създал в курорта първия парк край баня Хавуза /днешната Топлица/. Този парк , обновяван  и разширяван след първото му създаване, сега е още по-красив и привлекателен.

Люсиен Шевалас

Паркът в края на XIX в.

Кът от парка днес

В своя пътепис от 1897 г. Вазов разказва, че се разхождал с удоволствие из тесните и сенчести алеи, където сред  зеления шумоляк весело белеела сградата на баня Хавуза. Но той и неговите приятели  не искали да се окъпят там , защото, както пише шеговито, водата била много гореща и яйце, турено  вътре,  се уварявало за няколко минути.
Отишли  в баня  Кюпчеза /днес – Русалка/ - отвън  западната порта, под чиято арка минали със страхопочитание към строителния гений на римляните.

Западната порта

 Баня Кюпчез (Русалка)

Посетили и Момина баня, на изток извън крепостта. За щастие там имало няколко вани с умерена вода и те влезли  в тях, гледайки с искрено съжаление другите да се къпят в горещия басейн . Поетът предпочел тази баня и заради легендата за непознатата мома, която излизала  нощем из топлите вълни  и се къпела в тъмния вир, гмуркала се , изкачала и плискала, а в нощния мрак банята странно и глухо клокочела. По легендата  още през 1882 година бил написал баладичното стихотворение „Момина баня”.

Момина баня в края на XIX в.

Момина баня днес

През 1897 година Вазов пише: ”Мисля, че тия минерални  хисарски води имат голямо бъдеще. Те са цяла благодат за тоя щастлив край ... Очаква се от човека, тоест от нас, да уредим умело и да оползотворим тия народни богатства.”
Това предсказание, този призив на поета, продължава да се осъществява и днес. А целебната вода ни кани да се възползуваме от нейната вълшебна сила.

Чешмата при Момина баня

Иван Вазов много пъти гостувал в Хисар. Той обичал курорта с топлите извори  и древната крепост, но и хисарчани го обичали. В знак на признателност и със съгласието на поета нарекли на негово име създаденото през 1904 година свое читалище.

Читалищното настоятелство поддържало постоянна връзка с поета, който на няколко пъти изпращал като дар на библиотеката свои книги с автограф и книги от други автори. От онова време е запазен един оригинален метален печат с образа на Иван Вазов /първият печат на хисарското читалище/.

Ако посетим читалището, ще научим повече за многобройните гостувания  на поета в Хисар и за литературните му творби, създадени тук.